В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Някакви проблеми? — попита иронично Черити.
— Не — отвърна раздразнено Барлър. — Аз бях наредил да се изключи тази камера. Някакъв глупак не го е направил.
— Защо? — попита Черити.
— За да не го видите — отвърна прямо Барлър.
Откровеността на този отговор изненада Черити.
— Какво да не видим?
— Мороните — каза Барлър. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Бях на мнение, че е по-добре да покажем на вас и приятелите ви всичко по реда си. Някои неща от това, което ще видите тук при нас, ще ви объркат.
— Вярно е — потвърди Черити. — Наистина… ме обърква това, да видя тук съществата, за които вие твърдяхте, че никога не преминават реката.
— Те не го и правят — каза Барлър. — Това, което са донесли, това… — Той млъкна, погледна я за миг замислено и като че ли търсеше подходящите думи. — Преди малко ме попитахте откъде съм дошъл — произнесе той накрая. — Откъде идват всички тези хора тук. — Усмихна се уморено и посочи към монитора, чиито образ изчезна мигновено, сякаш го беше преустановил с движението си. — Оттам.
Черити не разбра.
— Понякога те идват тук — продължи Барлър. — Те… донасят деца. Момчета, момичета… най-често кърмачета. Не знаем откъде идват и защо го правят. Те чисто и просто ги донасят тук. Много от тях са болни, много умират, но повечето успяваме да запазим. — Той въздъхна. — Бих ви го показал по някакъв друг начин, но в това се крие тайната на Свободната зона, че те ни донасят тук, без някой да знае защо.
— Но аз — прошепна Черити — във всеки случай… вярвам ви.
Този път Барлър беше този, който погледна недоумяващо.
— Децата, за които беше разказвал Кайл — проговори Черити, повече на себе си, отколкото към Барлър. — Ние… се питахме какво ли правят с всички ония деца, които жриците отвеждат в Шаитаан.
Какви деца? — попита Барлър. — И какви жрици?
Черити не обърна внимание на въпроса.
— Една малка част биват превръщани в мегавоини — продължи тя. — Естествено, те… те ги подлагат на тест. И тези, които не са пригодни, идват тук.
Очевидно Барлър не разбра нито дума от това, което каза Черити. Но не се впусна в дискусия, а само се извърна. Тя вече предполагаше, че ще се насочат към широката стълба, но Барлър тръгна към единия от трите асансьора. Черити установи с изненада, че вратите се отвориха сами, когато той се приближи до тях, а кабината вътре беше ярко осветена.
— Непрекъснато ме изненадвате, Барлър — каза тя, докато влизаше след него в асансьора. Французинът се усмихна, натисна копчето за третия етаж и се обърна, когато вратите плавно се затвориха.
— За вас може би всичко изглежда изненадващо — отвърна той. — За мен е по-скоро жалко, особено когато си помисля как е изглеждало всичко преди.
За момент Черити замълча и се замисли. После попита:
— Откъде знаете как е било? Искам да кажа, като изключим материала, който ви е необходим, за да пуснете всичко тук в действие — откъде имате своите знания?
Барлър я изгледа с особено изражение в погледа:
— Капитан Леърд, вие сте много нетърпелив човек, моля ви, изчакайте до утре. Тогава ще отговоря на всичките ви въпроси.
Кабината стигна до третия етаж и спря. Тук горе също светеше само всяка четвърта или пета лампа, но светлината беше достатъчна, за да може Черити да види, че сградата се намира в отлично състояние. Или тук вътре не са се водили никакви боеве, или пък бяха положили всички усилия да заличат всякакви следи. Някои от многобройните врати бяха отворени и Черити можа да установи, че някогашните хотелски стаи са превърнати очевидно в складове. В някои от тях се виждаха бюра и големи, пълни с папки етажерки, други пък бяха натъпкани почти до тавана със сандъци и кашони.
— Плячка — поясни иронично Барлър. — Този град някога сигурно е бил доста богат. Ние сме доста на брой и живеем тук вече четиридесет години, но въпреки това намираме все още достатъчно неща, за да съществуваме.
— На колко души възлиза вашето население? — полюбопитства Черити.
Барлър сви рамене.
— Никога не сме се преброявали — отвърна той, — но трябва да сме към десет хиляди.
Десет хиляди, помисли си Черити. Бяха много, и все пак ужасно малко, като вземеше предвид, че жриците на Шаит вече четиридесет години довеждаха деца в Шаитаан, отнемани от семействата им. Какво за Бога ставаше с останалите? Дали наистина са ги убивали при опитите си да ги превърнат в същества като Кайл? Или Кайл ги беше излъгал, когато беше казал, че има само малцина като него? Черити не искаше да повярва на нито една от тези възможности. Трябваше да има и някакво трето обяснение.