Дяволски кости
- Автор: Райкс Кати
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Дяволски кости». Краткое содержание книги:
Фини стоеше изправен. Мъжете се ръкуваха и след това седнаха. Докато говореше, Фини не спираше да жестикулира. През това време Чарли кимаше и си водеше бележки.
Осем минути по-късно Чарли дойде при нас.
— Клиентът ми има информация, която е готов да сподели с вас. — Както и преди, Чарли се обърна и към двама ни.
Това определено ми харесваше.
— Идва му умът в главата — изкоментира Слайдъл.
— В замяна на това иска пълен имунитет срещу всичко, което има да каже.
— Този нещастник може да е убил дете.
— Кълне се, че не е наранил никого.
— Всички така казват.
— Вярваш ли му? — попитах аз.
Погледът на Чарли остана впит в мен много дълго време.
— Да — каза накрая той. — Вярвам му.
— Как се е озовала челюстта при него? — попита Слайдъл.
— Готов е да ви обясни всичко.
— Каква е връзката му с Куерво?
— Твърди, че никога не са се срещали.
— М-м-м… Да. А пък мен ще ме изберат за крал на модата.
— Това би се предавало по наследство — подхвърлих.
Слайдъл ме изгледа въпросително.
— Монархът не се избира чрез гласуване.
Чарли прокара ръка през устата си.
— Глупости на търкалета — Слайдъл отново се обърна към Чарли. — Ако момчето се разприказва, ще получи имунитет за челюстта и нищо повече. Ако даде достоверни показания в съда, ще получи имунитет по обвинението за притежаване на човешки останки. Аз обаче предполагам, че лъже. Ако открия, че по негова вина е паднал и един косъм от главата на някой, лошо му се пише.
— Така е справедливо — съгласи се Чарли.
— Ще направим и аудио — и видеозапис.
— Добре — съгласи се отново Чарли.
Тримата влязохме в стаята за разпит. Чарли седна до Фини. Ние със Слайдъл се разположихме срещу тях.
Слайдъл предупреди фини, че разговорът ни се записва.
Фини погледна към адвоката си. Чарли кимна и му каза, че може да започва.
— Гимназията за мен беше същински ад. Единственият ми приятел беше едно момиче на име Дона Скот. Самотна душа, също като мен. Отхвърлена от останалите. Някак си се подразбираше, че ние с Дона ще станем приятели, тъй като останалите ни съученици не искаха да контактуват с нас. Освен това и двамата обичахме компютърните игри. Повечето от времето си прекарвахме в интернет.
— Тази Дона Скот в Шарлот ли живее?
— Семейството й се премести в Лос Анджелис през лятото, преди да завършим. Точно тогава й хрумна онзи план. — Фини сведе поглед към треперещите си ръце. — Идеята й дошла от играта „Grave Grab“. Доста е тъпа, но тя я харесваше, затова я играехме. Казано с две думи, играта беше да тичаш из едно гробище и да разкопаваш гробове, като в същото време внимаваш да не те убият зомбитата.
— Какъв беше планът на Дона? — попитах аз.
— Да откраднем нещо от някой гроб. Не си представях, че в действителност ще го направим, но реших, че ще е интересно да отидем до гробището. — Фини пое дълбоко въздух и шумно го издиша през носа си. — Дона си падаше по всичко, свързано с Готик модата. Аз — не, но обичах да си прекарвам времето с нея.
— Изпълнихте ли плана си? — попитах аз.
Фини кимна.
— Дона беше много въодушевена от това, че ще се мести, а аз се чувствах ужасно тъпо. Идеята й беше да разделим поравно това, което ще откраднем. Тя ще задържи едната половина, а аз — другата. Знаете какво имам предвид. Когато хората пишат бележки или чертаят карти и после ги скъсват през средата, а след години се срещнат, да могат отново да съберат двете половини. Дона каза, че така ще останем духовно свързани.
— В кое гробище отидохте? — този път въпроса зададе Слайдъл.
— В гробището „Елмууд“.
— Кога?
— Преди седем години. През август.
— Разкажи ни за това.
— Дона избра „Елмууд“, защото там е погребан някакъв известен артист от каубойските филми.
— Рандолф Скот? — опитах се да отгатна.
— Да. Тъй като и нейната фамилия е Скот, тя реши, че ще е много готино, ако успеем да откраднем нещо от него.
Рандолф Скот беше мъж, бял, починал на осемдесет и девет годишна възраст. Това никак не съответстваше на профила на млада чернокожа жена.
— Успяхте ли? — попитах аз.
— Не. Срещнахме се вечерта и гледахме един късен филм, след това отидохме до „Елмууд“. Вратите бяха отворени. Дона носеше фенерчета. Аз носех един железен лост.