Дяволски кости
- Автор: Райкс Кати
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Дяволски кости». Краткое содержание книги:
— Какво значи това?
— Как, по дяволите, мога да знам? Спомняш ли си Рик Нелсън. Рокаджията, който загина в самолетна катастрофа през осемдесетте години.
— Участваше в сериала „Ози и Хариет“.
— Точно така. Спомняш ли си „Пътуващият мъж“ — онзи, дето имал мацки навсякъде по света. Фройлайн в Берлин, сеньорита в Мексико. Страхотна песен.
— Какво общо има Рик Нелсън със свидетеля на Риналди? — попитах бързо, страхувайки се, че Слайдъл може да почне да пее.
— Онова генийче казало, че мъжът, който си тръгнал с Клапек, приличал на Рик Нелсън с бейзболна шапка. Много умно, нали?
— Какво има в Пайнвил? — попитах отново.
Слайдъл се ухили и завъртя глава на една страна.
Никак не ми се играеха игрички, затова повторих жеста му.
— Риналди каза, че си добра.
— Така е — съгласих се веднага. — Какво има в Пайнвил?
— Ейса Фини — Слайдъл се усмихна широко. Между долните му десни предкътници имаше нещо зелено. — Името му излязло веднага, щом Риналди вкарал в системата отпечатъка, който му…
— Отпечатъкът от восъка ли?
— Същият.
— Защо Фини е в системата? — почувствах се въодушевена от новината.
— Преди шест години е бил задържан за нарушаване на обществения ред в нетрезво състояние — обясни Слайдъл. — Глупакът решил, че да се изпикаеш на гроб е форма на изкуство.
— Кой е той?
— Някакъв компютърен гений. На двайсет и четири години е. Живее в Пайнвил, работи в дома си. Готова ли си да чуеш всичко?
Показах с жест, че нямам търпение.
— Фини има собствена уеб страница.
— Милиони хора по света имат собствени уеб страници.
— Милиони хора по света не твърдят, че са вещици.
— Искаш да кажеш сантеро? Като Куерво?
— Риналди каза „вещица“.
Нещата нещо не се връзваха. Сантерия няма нищо общо с вещиците.
— Сега ли тръгваме?
Слайдъл мълча толкова дълго, че бях сигурна, че ще ме отреже. Затова отговорът му ме изненада.
— Ще отидем само с една кола — каза той. — С моята.
Пайнвил е малко заспало градче, сгушено между Шарлот и границата с Южна Каролина. Също както Града на кралицата дължи съществуването си на пътища и реки. Във времето преди Колумб единият път е минавал на запад, към племената Катауба, а другият е бил Великата пътека на търговията. Реките са Шугър Крийк и Литъл Шугър Крийк.
Ферми. Черкви. После железопътната линия минавала оттук. Фабрики се откривали и закривали. Единствената гордост на града е, че там се е родил Джеймс К. Полк — единайсетият президент на САЩ. Това е станало през 1795 година. Оттогава почти нищо не се е случило в градчето. През деветдесетте години беше построено ново околовръстно шосе, което превърна Пайнвил в един от кварталите-спални на Шарлот.
Къщата на Фини беше построена след прокарването на шосето, жълта на цвят, с черни капаци на прозорците. Хубава и спретната.
Пред нея беше паркиран тъмносин форд „фокус“. Двамата със Слайдъл слязохме от колата и тръгнахме по пътеката.
Верандата пред къщата беше от бетон, а входната врата — метална и боядисана в черно, също като капаците. В средата на вратата имаше малка скулптура — пеперуда, чиито крила бяха обвити в дантела.
Слайдъл натисна звънеца. Отвътре се чуха приглушени звуци на арфа.
Изминаха няколко секунди.
Слайдъл отново натисна звънеца и този път го задържа.
Арфата прозвуча по-дълго.
Чухме някакъв шум, след това вратата се отвори.
Косата падаше над челото на Фини като вълна, която се блъска в брега. Над слепоочията му се виждаха следите от току-що прокарания гребен. Имаше дълги мигли и се усмихваше накриво като лошо момче. Мъжът приличаше на рок звезда и можеше да мине за красив, ако по кожата му нямаше ужасни белези от акне.
— Ти ли си Ейса Фини? — попита Слайдъл.
— Не ме интересува какво продавате, нищо няма да купя.
Без да се усмихва, Слайдъл му показа значката си. Фини я огледа внимателно.
— Какво искате?
— Да поговорим.
— Днес не е…
— Сега.
Фини внимателно направи крачка назад.
Двамата със Слайдъл влязохме в малко антре. Покритият с плочки под блестеше от чистота.
— Елате с мен.
Тръгнахме след Фини, минахме през бедно обзаведен хол, който очевидно служеше и за трапезария, и влязохме в кухнята в дъното на къщата. В центъра на помещението имаше маса, която имитираше дърво, и столове около нея. На масата имаше подложка и върху нея стояха половин бурканче кисело мляко и купичка с овесени ядки, от която стърчеше лъжица.