Евангелието на Луцифер
- Автор: Кристофър Пол
- Серия: Фин Райън #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Евангелието на Луцифер». Краткое содержание книги:
Сидни Поатие измърмори:
— Пърси не е министър на правосъдието от времето на Линдън О. Крее, чукна деветдесет и две, но харесва табелата. Тук никой не се обръща към него със „сър“, в това може да бъдеш сигурен, генерале. Преди години ходи до Англия на почивка и когато се върна, каза, че кралица Елизабет го удостоила с благородническа титла. Донесе засукано парче пергамент с кръста на Терко. Каза, че било на стотици години. Имаше нарисувани лебеди — изсумтя той. — Май бяха черни лебеди — засмя се старият таксиджия. — Мотелът е отзад.
Той заобиколи къщата. Дългата бяла сграда под формата на буквата Г приличаше на ремонтирани жилищни помещения за роби или на бивша птицеферма и се простираше в края на асфалтирания паркинг. Състоеше от седем части. По средата на покрива стърчеше странен купол, сякаш сложен по някакво хрумване в последния момент, и стълбище с парапет, пригоден от стара тръба. В средата на паркинга бе издигната дървена платформа с формата на лодка. Навесът над нея беше от гофрирано фибростъкло, също като навеса за коли на Пикс, само че този беше жълт, а не зелен, със сателитна чиния отгоре. Имаше и телевизор, качен на предната част на някогашната палуба, заключен с катинар в голяма дървена кутия, маса за пинг-понг по средата и барбекю с въглища на кърмата. На мястото на руля стърчеше стълб, на който беше закрепен обществен телефон. Между барбекюто и една сателитна чиния бяха разположени редици с тапицирани пейки и няколко пластмасови стола. Зад палубата на дървената лодка, пореща паркинга, там където свършваше асфалтът и започваше блатист на вид проток, огромен бежов даймлер „Принсес“ бе оставен на произвола на времето, гумите се разпадаха, около издутите калници и стъпалата растяха бурени. Реликва от друго време.
Един тъмнокож мъж, само кожа и кости, обут в торбести панталони и проядена от молци фланела приготвяше нещо на изпускащото огромно количество пушек барбекю.
— Лойд — рече Поатие. — Братът на Пърси. Мотелът е негов.
— Откъде е взел колата? — поинтересува се Хилтс.
— От Уиндзорския херцог — обясни Поатие. — Лизачът я остави, когато докара кралския служител. От 1956 Лойд все дрънка, че ще я оправи, което е вярно, колкото е истинска и благородническата титла на Пърси. Въпреки всичко Лойд е добър човек, генерале. Няма да ви ощети или навреди.
— Лизачът? — прошепна Фин.
— Херцогът, предполагам — Хилтс сви рамене.
От мотелската част се показа възрастна жена, кльощава и съсухрена като говежда пастърма, със също толкова изпито лице. Носеше яркосини гумени ръкавици и червена кофа с парцал. Забеляза таксито и помаха със свободната си ръка. Усмивката й по-скоро приличаше на гримаса от болка.
— Самата госпожа Амелия Терко — обясни Поатие. — Майката на Лойд и Пърси. Чисти на момчетата. Май ревматизмът отново я мъчи — засмя се той. — Разбира се, ревматизмът я мъчи от времето, когато Хемингуей ловеше риба по тези места.
— Не е ли малко възрастна за подобна работа? — попита Фин.
Жената имаше вид на столетница.
— Да не си посмяла да й го кажеш — изрече през смях Поатие. — Ще ти откъсне главата. Право да ти река, Пърси не го бива за друго, освен да лъже в Парламента, а Лойд го мързи да изчисти след себе си, камо ли на други хора.
Слязоха от таксито.
Лойд помаха с лопатката и пак впери поглед в пушека, виещ се от грила.
— Добрутро, добрутро, как сте? — Поатие се приближи до Лойд Терко при барбекюто. — Докарах ви клиенти.
— Много добре — отвърна Лойд, примижал на пушека. — Искате ли вкусна риба, млада госпожице? — обърна се с усмивка към Фин.
Пушекът я обгърна. Миришеше на нещо вкусно и тя му го каза.
— Господин Поатие, донеси на красивата млада дама и на приятеля й чинии — нареди главният готвач.
Поатие отиде до масата пред големия телевизор и взе две картонени чинии и малко пластмасови прибори.
— Каза ви, че се казва Сидни Поатие, нали? — поинтересува се Лойд.
— Да — кимна Хилтс. — Вярно ли е?
— Доколкото ми е известно — отговори Лойд. — От шестгодишен му викаме така, което в неговия случай е твърде отдавна. Чудех се дали е отворил дума за това. Обикновено го прави. Мисли, че така ще вземе по-добър бакшиш.