Евангелието на Луцифер

— Кръстен съм преди него. Мисля, че съм с година-две по-стар. Поатие е често срещано име по островите. Сидни също. Той е от остров Кат, доколкото знам. Скъпата ми мъртва майчица казваше, че бил лош, затова го изпратили в Маями да се поправи. Това е смешка: добър и Маями са като маслото и водата — не се смесват. Когато кажа на хората, че името ми е Сидни Поатие, те отвръщат: „Познай кой ще дойде на вечеря“, но е сигурно като смъртта, че този Сидни не вечеря в курорта „Роял Бахамиан“ в проклетата горещина на нощта. Което ме връща на въпроса: запътили сте се към определено място или просто искате да ви разведа наоколо, генерале?

— Търсим хотел — обясни Фин. Наспа се по време на дългия полет, но определено имаше нужда от душ.

— Идвате от Англия на Бахамите без резервация? — учуди се Сидни.

— Не ни остана време да си направим — включи се Хилтс.

Багажът им се състоеше само от две рекламни чанти на „Бритиш Еъруейз“, които купиха от „Хийтроу“ и напълниха с тоалетни принадлежности от магазините на летището.

— Да не би дамата да ви е пристанала, генерале? — поинтересува се Поатие.

Таксито заобикаляше гористата местност край езерото Киларни. Борова горичка, палми нямаше.

— Нещо такова.

— В такъв случай вероятно търсите нещо по-уединено.

— Горе-долу — съгласи се Хилтс.

— Знам едно такова място, генерале — рече услужливо Поатие.

— Така си и мислех.

Завиха от Джон Ф. Кенеди Драйв по разбития стар Блейк Роуд и не след малко вече бяха на Уест Бей стрийт, където комплексите с апартаменти с ограничен достъп и бунгалата за милиони долари на предната линия на плажа образуваха Сандипорт.

Бей стрийт, която се виеше покрай брега, ги отведе до Кейбъл Бийч с дългата редица от многоетажни хотели, нощни клубове и ресторанти. С навлизането навътре в живописната извивка на Го Слоу Бенд хотелите изчезнаха и малко след това стигнаха до тясната ивица на обществения парк Сондърс Бийч. След него гледката придобиваше западнал вид. На километър и половина във водата бяла бетонна кула, сякаш извадена от анимационното филмче „Семейство Джетсън“, загрозяваше гледката и Поатие им обясни, че това е старата кула Кристъл Кей на обсерваторията и аквариума, но обикновено е затворена по една или друга причина.

На брега къщите вече бяха по-стари и порутени, редуващи се с барове, клубове и блокове с апартаменти, осеяли пясъка, варовиковите скали и оскъдните затревени площи. Точно след една жълта къща, заобиколена от каменна стена с бодлива тел върху нея, таксито отново зави, след което отби на алеята пред запусната дървена викторианска къща с веранда, заслонена с мрежа и тесни прозорци, които все едно бяха извадени от снимачната площадка на „Психо“. Отпред табела от резбовано дърво информираше, че това е офисът на сър Пърсивал Терко, член на парламента, министър на правосъдието. Точно срещу голямата стара къща имаше редица бараки, където предлагаха пържена риба. Най-близката се казваше „Дийп Крийк“.