Град на паднали ангели

— Не исках — повтори Саймън нещастно. Напоследък май само това казваше.

Кайл поклати глава, косата му се разпиля.

— Махни се от тук. Чакай ме до вана. Аз ще се погрижа за нея — наведе се и вдигна Морийн

на ръце. Тя изглеждаше мъничка до него, приличаше на кукла. Той отправи на Саймън дълъг

поглед. — Върви. Дано наистина се чувстваш адски зле.

Саймън тръгна. Отиде до противопожарния изход и бутна вратата. Не се включи аларма, тя

беше развалена от месеци. Вратата се затвори след него и, когато се облегна на задната

стена на клуба, всяка част от тялото му започна да трепери.

Зад клуба имаше тясна улица със складове. От другата й страна имаше празнен паркинг,

ограден с верига вместо с ограда. Грозни бурени растяха в пукнатините на тротоара. Дъжд се

сипеше като из ведно и се просмукваше в пръснатия по улицата боклук, стари кутии от бира

плуваха в пълните канавки.

На Саймън му се стори, че това е най-красивото нещо, което някога беше виждал. Сякаш

нощта беше избухнала в призматични светлини. Оградата беше редица от блестящи сребърни

снопове. Всяка капка дъжд беше платинена сълза. Тревата, подаваща се от напукания

асфалт, беше ивица златен огън.

„Дано се чувстваш наистина адски зле”, беше казал Кайл. Това обаче беше много по-лошо.

Той се чувстваше фантастично — жив, както никога досега. Енергията го заливаше на вълни,

подобно на електрически импулси. Болката в главата и стомаха му беше изчезнала. Можеше

да пробяга хиляди километри.

Беше ужасно.

— Хей, ти? Добре ли си? — гласът, който проговори, беше учтив и леко развеселен. Саймън

се обърна и видя жена с дълъг черен шлифер и яркожълт чадър, отворен над главата й. С

новопридобитото си призматично виждане, той му заприлича на блестящ слънчоглед.

Самата жена беше красива — макар че в момента всичко му се струваше красиво, — имаше

лъскава черна коса и начервени устни. Той си спомни, че я беше видял да седи на една от

масите по време на концерта.

Кимна, не посмя да проговори. Сигурно изглеждаше ужасно зле, след като абсолютно

непознати го питаха как се чувства.

— Май си си ударил главата — каза тя и посочи челото му. — Лоша рана. Искаш ли да

извикам някого?

Той вдигна припряно ръка и спусна косата над челото си, за да скрие Знака.

— Добре съм. Не е сериозно.

— Хубаво. Щом казваш — тя май не му повярва. Бръкна в джоба си, извади визитка и му я

подаде. На нея пишеше Сатрина Кендал, а под името с малки букви: „МУЗИКАЛЕН

ПРОМОУТЪР”. Следваше телефон и адрес. — Това съм аз. Харесахте ми. Ако искате да

напреднете, обадете ми се.

И като каза това, тя се обърна и се отдалечи грациозно, а Саймън остана да гледа след нея.

Със сигурност, тази нощ нямаше как да стане по-странна, помисли си той.

Той разтърси глава, от движението водни капки полетяха във всички посоки, и заджапа към