Град на паднали ангели

щеше да се спусне през улицата, когато една ръка я хвана и завъртя.

Джейс. Беше мокър колкото нея, дъждът беше залепил светлата му коса за главата и блузата

му прилепваше към тялото му като черна боя.

— Клеъри, не чу ли, че те извиках?

— Пусни ме — гласът й потрепери.

— Не. Не и докато не поговорим — той погледна нагоре и надолу по улицата, която сега

беше безлюдна, а капките избухваха по черния тротоар като разцъфващи цветя. — Ела.

Все още държейки я за ръката, той почти я повлече в една тясна алея до бар „Алто”.

Музиката, която още свиреха вътре, долиташе приглушено през високите прозорци. Алеята

беше оградена с тухлени стени и очевидно я ползваха за сметище на вече непотребно

музикално оборудване. Счупени усилватели и стари микрофони лежаха захвърлени по

земята, заедно със счупени бирени чаши и фасове.

Клеъри измъкна ръката си от хватката на Джейс и се обърна с лице към него.

— Ако смяташ да се извиняваш, не си прави труда — тя отметна мократа, тежка коса от

лицето си. — Не искам да слушам.

— Щях да ти кажа, че се опитвам да помогна на Саймън — отговори той, по миглите и по

бузите му течеше дъждовна вода, подобно на сълзи. — С него съм последните няколко…

— А не можа ли да ми кажеш? Не можа ли да ми изпратиш съобщение, за да знам къде си?

О, почакай. Няма как, проклетия ми телефон е още у теб. Дай ми го.

Той бръкна тихомълком в джоба на дънките си и й го подаде. Изглеждаше невредим. Тя го

пъхна в чантата си преди дъждът да го съсипе. Джейс я гледаше сякаш го беше ударила през

лицето. Това само още повече я ядоса. Какво право имаше той да й се сърди?

— Мислех — каза той бавно, — че като съм със Саймън, ще е почти като да съм с теб. Не

знам защо си въобразих, че ще разбереш, че го правя заради теб, и ще ми простиш…

Целият гняв на Клеъри излезе на повърхността като гореща, неуправляема приливна вълна.

— Дори не знам за какво си мислиш, че трябва да ти простя — изкрещя тя. — Да не трябва

да ти простя, че вече не ме обичаш? Защото, ако това искаш, Джейс Лайтууд, можеш да

вървиш по… — тя отстъпи назад, без да гледа и се препъна в една изхвърлена тонколона.

Клеъри протегна назад ръка, за да се подпре, но Джейс вече се бе хвърлил към нея, за да я

хване. Притисна я към себе си и продължи напред, докато гърбът й опря в стената. Бе обвил

ръце около нея и я целуваше обезумяло.

Тя знаеше, че трябва да го отблъсне; съзнанието й казваше, че това е най-разумното, но на

другите части от нея не им пукаше какво е разумно и какво не. Не и когато Джейс я

целуваше така, сякаш му беше безразлично дали ще отиде в ада заради това.

Тя заби пръсти в раменете му, в мократа тъкан на тениската му, усети силните му мускули

под нея и отвърна на целувката му с цялото отчаяние, насъбрало се у нея през последните

няколко дни, когато не знаеше къде е и какво мисли. Вложи и натрупалото се усещане, че