Град на паднали ангели

като барабан”.

От публиката се чуха смях и аплодисменти, когато започнаха да свирят. Според Саймън

Ерик не осъзнаваше, че хората си мислеха, че се шегува, защото говореше съвсем сериозно.

Ерик винаги беше влюбен, с което и момиче да започнеше да излиза, и винаги й

посвещаваше неподходяща песен. По принцип на Саймън не му пукаше колко време ще

свирят, но сега беше предположил, че са приключили с предишната песен. Чувстваше се

ужасно зле — виеше му се свят, беше лепкав от пот и имаше метален вкус в устата, сякаш от

застояла кръв.

Музиката го притисна отвсякъде, в тъпанчетата му се забиха пирони. Видя, че Кърк го гледа

въпросително. Опита да се съсредоточи, да се концентрира, но сякаш правеше опити да

запали двигател с изтощен акумулатор. В главата си чу стържене, но липсваше искра.

Той впери поглед в бара и потърси — дори не знаеше защо — с поглед Изабел; виждаше

обаче само море от бели, обърнати към него лица. Тогава си спомни първата нощ в хотел

„Дюмон” и лицата на вампирите, които го гледаха в тъмното. Обзе го болезненото усещане,

че ще повърне. Залитна назад, ръцете му пуснаха китарата. Земята под краката му сякаш

започна да се движи. Другите членове на групата, улисани в музиката, сякаш не забелязаха

нищо. Саймън махна ремъка на китарата от рамото си и мина покрай Мат към завесата в

края на сцената, успя да се провре през нея, точно преди да падне на колене и да се опита да

повърне.

Нищо не излезе. Стомахът му беше празен като пресъхнал кладенец. Той се изправи и се

облегна на стената, притискайки ледените си ръце към лицето. От седмици не беше чувствал

студ или жега, а сега целият гореше и беше уплашен. Какво ставаше с него?

Спомни си думите на Джейс: „Ти си вампир. Кръвта не е като храната. Кръвта е… кръв.”

Възможно ли беше да се чувства така, защото не беше ял? Не се чувстваше гладен или дори

жаден. Беше му толкова лошо, че имаше чувството, че ще умре. Може би беше отровен. Може

би Знакът на Каин не можеше да го защити от нещо такова.

Той тръгна бавно към противопожарния изход, който водеше към улицата зад клуба. Може

би студеният въздух навън щеше да прочисти главата му. Може би всичко се дължеше на

изтощение и нерви.

— Саймън? — чу тих глас като чуруликане на птичка. Погледна надолу със страх и видя

Морийн да стои до лакътя му. Отблизо изглеждаше още по-крехка — фини кости и буйна

светлоруса коса, която се разпиляваше по раменете й под плетената розова шапка. Беше с

дълги ръкавици на разноцветни ивици без пръсти и бяла блуза с къс ръкав, с картинка на

момичето Ягодка. Саймън изстена вътрешно.

— Моментът не е подходящ, Мо — каза той.

— Искам само да те снимам с телефона си — каза и отметна нервно косата зад ушите си. —

За да покажа снимката на приятелите си.

— Добре — главата му пулсираше. Това беше абсурдно. Все пак нямаха кой знае колко

фенове. Морийн буквално беше единственият фен на групата, за когото той знаеше, а и тя