Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Той пак вдигна чашата чай до устните си, после продължи:
— Но ако имам милион лири, които да похарча за делото на Господ… — Усмивката му се разшири. — Милион лири, с които да прогоня потисниците и да възстановя закона на Шериата. Да прочистя земята и да наложа Божията воля. Да, това ме вълнува, доктор Дравич. Вълнува ме, и то много.
— Ебал съм го в Господа! — разсмя се Дравич и попи потта от врата си. — Бих взел парите при всички положения.
Усмивката на Саиф ал-Таар изчезна внезапно. Той се втренчи в Дравич и стисна чашата точкова силно, че едва не я строши.
— Мери си приказките — изсъска. — Много добре ги мери. Има обиди, които няма да понеса.
Зелените му, сякаш без клепачи очи се впиха в Дравич. Гигантът отново попи челото си, избягвайки погледа му, и измърмори:
— Добре де, добре. Ти си имаш твоите приоритети, аз си имам моите. Дай да оставим нещата така.
— Добре. — Саиф ал-Таар кимна, но гласът му не омекна. — Ще ги оставим така.
Помълчаха малко, след което мъжът повика момчето.
— Мехмет, изпрати доктор Дравич до хеликоптера. Дравич се изправи бавно, намръщи се на изтръпналите си крака и тръгна към изхода, доволен, че срещата е приключила.
— Ще се обадя веднага щом има нещо ново. Ще бъда в Луксор. Ако изобщо се покажат някъде, ще е там.
— Да се надяваме. Тук всичко е готово. Можем да прекосим границата и да установим позиции до няколко часа. Само трябва да знаем къде.
Гигантът кимна и тъкмо се готвеше да излезе от палатката, когато гласът на Саиф ал-Таар го спря.
— Намери липсващото парче, доктор Дравич. Възможности като тази идват веднъж в живота. Трябва да се възползваме, докато имаме шанс. Намери парчето.
Дравич изръмжа и излезе. След две минути се чу вой на двигател и хеликоптерът излетя.
Останалият сам Саиф ал-Таар се изправи и отиде до големия сандък в дъното на палатката. Извади ключа от робата си, отключи го и вдигна капака.
Срамуваше се, че имаше куфр съратници като Дравич, но нямаше избор. Беше твърде рисковано сам да пресича границата. Властите го издирваха. Чакаха го. Винаги го чакаха. Скоро, може би когато парчето се намереше, но не сега. Ако можеше да използва някой друг, който и да е друг, щеше да го направи, но единствено Дравич беше достатъчно компетентен и, което беше по-важно, му липсваха всякакви скрупули. И затова разчиташе на него. На изметта на земята, на мършата на човечеството. Пътищата на Аллах наистина бяха неведоми.
Наведе се и извади от мастиленосинята вътрешност на сандъка една малка огърлица. Вдигна я на светлината и накитът заблестя. Злато. Той я разклати и деликатните зърна, от които беше изработена, звъннаха мелодично. Върна я в сандъка и започна да изважда други предмети. Сандали. Кинжал. Майсторски изработена броня с все още здрави кожени каишки. Сребърен амулет във формата на котка. Огледа ги възхитено един по един.
Нямаше никакво съмнение, че са автентични. Когато Дравич му беше донесъл вестта за гробницата, беше отказал да повярва. Беше твърде хубаво, за да е истина. Твърде много надежда. А Дравич и преди беше грешил. На преценките му в тази област невинаги можеше да се вярва.
Едва когато взе предметите в ръце, както ги държеше сега, и когато ги видя със собствените си очи, повярва, че са истински. И че гробницата е онова, което твърдеше Дравич. Че Аллах му се е усмихнал. Усмихнал му се е с цялото си благоволение.
Той върна артефактите в сандъка, затвори го и го заключи. В далечината бумтенето на хеликоптера заглъхваше.
Гробницата беше само началото. И щеше да бъде краят, ако не откриеха липсващото парче. Всичко висеше на този косъм. Това беше опорната точка, върху която балансираше съдбата им. Липсващото парче.
Той излезе от палатката и присви очи срещу яркото слънце. Горещината обаче не го притесняваше. Заобиколи лагера, изкачи се до върха на една ниска дюна и се загледа на изток през облите пясъчни хълмове, самотно черно петънце в необятната пустош. Някъде там беше. Някъде в това неизбродно море от палеща пустота. Някъде. Затвори очи и се опита да си го представи.
22
Кайро
Пътуването от Луксор продължи десет часа.
Влакът беше претъпкан и Халифа прекара цялото време, притиснат в ъгъла между една жена, която носеше кошница с гълъби, и някакъв старец с мъчителна кашлица. Въпреки тъпканицата и астматичното поклащане на влака спа непробудно през целия път със сакото, сгънато вместо възглавница, и с крака върху един сак със сушени фурми. Събуди го едно особено рязко спиране, при което главата му се удари в рамката на прозореца, но се чувстваше освежен и отпочинал. Прошепна утринната си молитва, запали цигара и се зае със закуската от хляб и козе сирене, която му беше приготвила Зейнаб, Подели я с кашлящия старец.