Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Не мога да разбера защо не си вземеш столове.
— Предпочитаме да живеем просто.
— Е, аз не предпочитам.
— Тогава ти предлагам следващия път да си донесеш стол.
Гласът на Саиф ал-Таар не беше гневен, просто твърд.
Дравич измърмори нещо, но не настоя по темата. Присъствието на мъжа срещу него явно го изнервяше. Той извади носна кърпичка от джоба си и изтри челото си, което за двете минути от кацането на хеликоптера беше подгизнало от пот.
— Е? — попита Саиф ал-Таар. — Взе ли го? — За разлика от Дравич той седеше съвсем неподвижно с ръце на коленете.
— Не — измърмори германецът. — Беше в Сакара, както бях предвидил, но момичето се измъкна с него преди да успеем да го спрем. Уби двама от нашите.
— Момичето?
— Тя и някакъв тип, който беше с нея. Археолог. Даниел Ласаж.
— Ласаж ли? — Зелените очи на мъжа проблеснаха в мрака. — Интересно… Книгата му за иконографиите от Късния период е една от любимите ми.
Дравич сви рамене.
— Изобщо не съм я чел.
— А трябва. Отлична научна разработка.
По лицето на гиганта премина спазъм на раздразнение. Не за пръв път се чудеше защо този мъж го беше наел, щом познанията му за Древния Египет бяха толкова по-обширни от неговите собствени. Понякога му се струваше, че се подиграва с него. Непрекъснато подчертаваше как той, египтянинът, знае за миналото на страната си повече, отколкото би могъл да знае всеки чужденец. Шибана чернилка. Ако беше останало на такива като него, Египет нямаше да има минало. Всичко щеше отдавна да е изкопано и продадено на онзи, който е платил най-много. Дравич свиваше и разпускаше юмруци. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
Мехмет се върна с чая, подаде едната чаша на Дравич и остави другата на пода до повелителя си.
— Благодаря, Мехмет. Изчакай отвън.
Момчето излезе, избягвайки да поглежда към Дравич.
И защо този Ласаж помага на момичето? — попита Саиф ал Таар.
— Откъде да знам. Миналата нощ тя беше при него, днес следобед отидоха до Сакара, взеха парчето и изчезнаха.
— А сега къде са?
— Не знам.
— Ходили ли са в полицията?
— Не. Ако бяха отишли, щяхме да разберем.
— В посолството?
— Не. Наблюдаваме го непрекъснато.
— Къде тогава?
— На луната, откъде да знам. Казах ти, че изчезнаха. Може да са навсякъде.
— Смяташ ли, че са решили да се състезават за плячката?
— Виж какво, нямам никаква представа, не разбрали? Не чета мисли.
Мускулите около устата на Саиф ал-Таар се стегнаха едва забележимо. Първият признак на раздразнение.
— Срамота е, че сте се провалили така в Сакара. Ако не беше насилил стареца, можеше да си спестим доста неприятности.
— Вече ти казах, че вината не беше моя. Не съм докоснал с пръст дъртото копеле. Причакахме го в къщата, но той пукна от инфаркт преди изобщо да го попитаме нещо. Само погледна мистрията и падна мъртъв в краката ми. Не съм го докосвал.
— Тогава е срамота, че не сте претърсили къщата по-щателно.
— Парчето не беше в къщата. Затова не го намерихме. Бил го е скрил отвън, в стената на една мастаба.
Мъжът кимна бавно и взе чая си, без да сваля поглед от Дравич. Вдигна чашата към устните си и отпи съвсем малко, колкото да навлажни устните си. Дравич изсърба шумно своя чай. От лицето му се лееше пот. Едвам дишаше, толкова беше горещо.
— Ще ги намерим — каза. — Въпрос на време.
— Именно с време не разполагаме, Дравич, и ти го знаеш много добре. Не можем да държим всичко в тайна до безкрай. Парчето ни трябва сега.
— Наблюдаваме железопътните гари, автогарите и летището. Имаме хора навсякъде. Ще ги намерим.
— Надявам се.
Дравич за пореден път едва сдържа избухването си. След това, сякаш за да освободи напрежението, се разсмя и избърса челото си с носната кърпа.
— Господи, ако стане, всички ще сме милионери! Коментарът предизвика явен интерес у Саиф ал-Таар и той леко се приведе напред.
— Това вълнува ли те, доктор Дравич? Идеята да станеш милионер?
— Ти шегуваш ли се? Естествено, че ме вълнува. Теб не те ли вълнува?
— Кое? Да похарча милион лири за себе си? Да тъна в безсмислен разкош, докато в бордеите гладуват деца? — Мъжът се усмихна. — Не, не ме вълнува. Изобщо не ме вълнува. Отвращава ме.