Изгубената армия на Камбиз

— Има един много едър мъж — обади се Тара. — С рождено петно на лицето.

Самали остана до прозореца, загледан в улицата. После каза:

— Дравит. Дракич, Дравич, нещо такова. Май че е германец. Той е очите и ушите на Саиф ал-Таар в Египет. Боя се, че не мога да ви кажа кой знае какво за него. Макар че слуховете не са приятни.

Той се обърна към тях.

— Даниел, не знам какво има в тази ваша кутия, но, ако както ти казваш, Саиф ал-Таар го иска, мога да ви уверя, че рано или късно Саиф ал-Таар ще го получи. Антиките са жизненият му сок. Когато става въпрос за придобиването им, той е безмилостен.

— Но тази антика дори не е ценна — каза Даниел. — Защо се опитва да придобие точно нея?

Самали сви рамене.

— Как мога да ти отговоря, като дори не искаш да ми я покажеш? Мога само да повторя това, което вече казах: че ако Саиф ал-Таар я иска, ще я получи.

Върна се бавно при креслото си, извади запалка, запали цигарата си и добави:

— Май все пак и аз ще пийна едно. Днес е необичайно горещо.

Отиде до барчето и си наля някакъв мътножълт ликьор.

— А какво общо има британското посолство? — попита Тара.

Настъпи кратко мълчание, след което кубчето лед изтрака в чашата на Самали.

— Британското посолство ли?

Гласът му звучеше достатъчно невинно, макар че регистърът му се беше вдигнал с една октава, сякаш някой го беше стиснал за гърлото.

— Те, изглежда, искат същото нещо — каза Даниел. — Или поне културният аташе го иска. Още едно кубче лед изтрака в чашата. Самали остави щипците и отпи щедра глътка от питието си, все още с гръб към тях.

— Какво изобщо ви кара да мислите, че британският културен аташе иска вашата антика?

— Защото ни излъга — отговори Тара.

Самали отпи още една глътка и се върна при прозореца, след което дълго време не проговори.

— Ще ви дам един съвет — каза накрая. — И ще ви го дам безплатно. Отървете се от тази антика, каквато и да е тя, и се махнете от Египет. Направете го бързо, направете го днес. Защото ако не го направите, ще умрете.

По гърба на Тара пролази хладна тръпка. Тя несъзнателно посегна и хвана ръката на Даниел. Дланта му беше хлъзгава от пот.

— Какво знаеш, Самали? — попита той.

— Почти нищо. И съм щастлив, че е така.

— Но все пак знаеш нещо.

— Моля ви — каза Тара.

След продължително мълчание Самали допи питието си и се изправи с чашата в ръка и цигарето в уста. Стъклата на прозорците, изглежда, бяха доста дебели, защото отвън не проникваше почти никакъв шум. Шушукането в съседната стая беше престанало.

— Има един… как да се изразя… канал — бавно проговори накрая Самали — за крадени антики. Чрез британското посолство. И през американското също, ако това, което съм чувал, е вярно, а то може и да не е. Разбирате, че това са само слухове. Слухове за слухове. От музеите се крадат предмети, така се говори, и се изнасят от страната под дипломатическо прикритие, продават се в чужбина и парите влизат в тайни банкови сметки, всичко съвсем като в шпионските романи.