Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Господи! — измърмори Даниел.
— О, това е само половината — каза Самали и се обърна. — Посолствата организират износа на предметите. Но онези, които поначало организират кражбата им, — са нашите собствени тайни служби. Или поне елементи от тайните служби. Нещата са много нависоко и много нависоко — и много надълбоко, Даниел. Тези хора имат връзки навсякъде. Знаят всичко. Доколкото ги познавам, е възможно дори в момента да ни слушат и наблюдават.
— Трябва да отидем в полицията — каза Тара. — Трябва.
Самали се засмя горчиво.
— Вие изобщо не слушате какво говоря, госпожице Мъдрей. Тези хора са полицията. Те са властите. Не мога дори да ви опиша с каква власт разполагат. Ще ви манипулират, без дори да разберете, че сте били манипулирани. В сравнение с тях Саиф ал-Таар е най-близкият ви съюзник.
— Но защо? — попита Даниел. — Защо точно тази антика?
Самали сви рамене.
— Вече казах, че не мога да отговоря на този въпрос. Онова, което знам, е, че от едната страна са посолствата и тайните служби… — Той вдигна ръка с чашата в нея. — А от другата е Саиф ал-Таар… — Вдигна и другата си ръка. — А между тях, за да бъдат попилени на милион парчета…
— Сме ние — прошепна Тара и стомахът й се сви.
Самали се усмихна.
— Какво да правим? — попита тя. — Къде можем да отидем?
Египтянинът не отговори. Даниел се взираше в пода. Кутията в чантата на Тара изведнъж натежа в скута й като цял тон. Направо я заболяха краката. Въздухът жужеше от тишината.
— Нужен ни е транспорт — обади се накрая Даниел. — Кола, мотоциклет, каквото и да е. Можеш ли да ни намериш?
Самали ги изгледа накриво, след което погледът му омекна. Той прекоси стаята, вдигна телефона и проведе бърз разговор е някого.
— След пет минути пред входа ще има мотоциклет. Ключовете ще са в стартера.
— Колко? — попита Даниел.
— О, безплатно — ухили се Самали. — Даже аз не съм толкова меркантилен, че да вземам пари от обречен човек.
В стаята беше топло, но Тара се улови, че трепери.
Мотоциклетът — очукана оранжева „Ява“ 350 — ги чакаше пред входа, точно както беше казал Самали. От този, който го беше докарал, нямаше и следа. Даниел ритна стартера; и моторът оживя. Тара се настани зад него е чантата на гърба. Кутията беше вътре.
— И къде отиваме? — попита тя.
— На единственото място, където можем да разберем защо този артефакт е толкова важен.
— А то е?
— Откъдето се е взел. Луксор.
Той превключи скоростите, натисна газта и мотоциклетът се понесе по улицата. Косата на Тара се развя зад гърба й.
От прозореца си Самали ги проследи, докато се скриха зад ъгъла, след което отиде до телефона, набра някакъв номер и каза:
— Тръгнаха току-що. И парчето е в тях.
Северен Судан
Хеликоптерът прелетя право над лагера и кацна на равното място на стотина метра по-нататък. Въздушната струя от перките му вдигна облак от пясък и чакъл, който се изсипа над палатките като градушка. Момчето, което беше излязло да го посрещне, се обърна с гръб и закри лицето си с ръка. Обърна се едва когато перките замряха и вихрушката затихна, след което изтича до машината и отвори страничната врата.
Оттам слезе един мъж в измачкан костюм, куфарче в едната ръка и пура в другата. Фигурата му се извисяваше над момчето като канара.
— Той ви чака, я Доктора.
Двамата тръгнаха към лагера. Момчето не откъсваше поглед от земята — избягваше да поглежда лицето на мъжа, то го плашеше с ужасното пурпурно петно на лявата буза. Мъжът крачеше до него и нехайно люлееше куфарчето си.
Заобиколиха, лагера и стигнаха до една палатка встрани от останалите. Момчето вдигна покривалото на входа и влезе. Мъжът хвърли пурата си, наведе се и го последва.
— Добре дошъл, доктор Дравич — чу се глас. — Ще пиеш ли чай?
Саиф ал-Таар седеше със скръстени крака в средата на палатката. Лицето му се губеше в полусянката. На пода до него лежеше книга, но тъмнината пречеше да се види заглавието й.
— Предпочитам бира — раздразнено отвърна Дравич.
— Знаеш, че тук не употребяваме алкохол. Мехмет, донеси чай на доктор Дравич.
— Да, учителю. — Момчето излезе от палатката.
— Седни, ако обичаш.
Гигантът клекна, после седна на килима. Явно не беше свикнал да седи на земята, защото дълго се намества, опитвайки се да открие удобна поза. Накрая се установи в нещо като полуколеничило положение, подвил единия крак под себе си, другият сгънат пред гърдите му, и измърмори: