Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
— Така е — съгласи се Ясмин. — Не могат да вървят срещу природата си. Те не са виновни. Съществуването им обаче постоянно ни напомня за нашите грешки… за нашите слабости. — Тя протегна ръце пред себе си и се загледа в тях, сякаш там щеше да намери отговор. — Никой от нас, висшите безсмъртни, не обича да признава слабостта си. Може би сме високомерни. Най-вече ангелите. Никой не е съвършен, но обичаме да се правим на такива. — Тя въздъхна и пусна ръцете си. — Трябва да си тръгна. Трябваше да го направя отдавна.
Вдигнах глава.
— Но ти го обичаш.
— Понякога да обичаш някого значи да постъпиш правилно. Да направиш каквото трябва, не каквото искаш.
— Може би. Но да го зарежеш е прекалено крайно. Трябва да има начин да… Не знам, да имаш всичко.
Вратата се отвори и влезе Винсент. Не изглеждаше изненадан да ни види заедно — беше усетил аурите ни. Очите му срещнаха погледа на Ясмин и сякаш в стаята блесна светкавица. И двамата светнаха, заблестяха така, както никоя сукуба не би могла.
Изненада се от коледната ми гора, но се включи да помага, очевидно въодушевен колкото Ясмин. Двамата така и не се докоснаха, но забелязах същото нещо както онази сутрин — между тях имаше близост. Не беше нужно да се докосват. Връзката им беше очевидна и се зачудих как никой от другите ангели не ги беше усетил. Може би Ясмин беше права за високомерието на ангелите. Може би приемаха, че са съвършени и бяха прекалено слепи за недостатъците на другите. От друга страна създанията като мен се възползваха от слабостите и знаеха какво да гледат.
Украсихме дървото на Питър, извадихме коледните ми играчки от миналата година (онези, които не изгоряха в пожара) и ги закачихме на елхата от книжарницата. Когато гористият ми рай беше готов, Ясмин и Винсент си взеха довиждане с мен и си тръгнаха. Все още не знаех каква беше божествената им мисия в Сиатъл, но предположих, че е от вселенско значение. Почувствах се малко странно, че отделиха време за украсата на дома ми.
Докато разчиствах кутиите не можех да спра да мисля за думите на Ясмин, че «трябва» и «искам» са различни неща. Донякъде това важеше и за Сет и мен. Искахме да правим секс. Трябваше да се въздържаме.
Отново си спомних Андрю — дразнещо добрия свещеник, който ми причини толкова главоболия. Не се бях сещала за него от миналата седмица, но докато шетах наоколо, пред очите ми заиграха образи.
Въпреки всичките ми усилия, той остана бастион на чистотата и силата на волята. Беше ужасно дразнещо, но така играта беше по-забавна. И въпреки че тогава не го осъзнавах напълно, ми беше приятно да съм с него. Той беше добра компания и за мен означаваше много повече от сексуален обект. Беше очевидно, че не съм му безразлична.
Съвсем нормално беше, че един хубав, слънчев ден отношенията ни се влошиха. Помня всичко ясно. Бях отишла до църквата, в която служеше, и го намерих в зеленчуковата градина. Гледах да не се изцапам, пазех жълтата копринена рокля, която епископът току-що ми беше подарил. Андрю не обръщаше такова внимание, работеше на колене, решително копаеше и садеше малката реколта на църквата.
— Няма ли кой да върши това вместо теб?
Той примижа нагоре срещу слънцето и ми се усмихна.
— Нищо не може да се сравни с усещането сам да направиш всичко.
— Щом казваш.
Той се върна към работата си, а аз продължих да седя мълчаливо, да го наблюдавам и да се наслаждавам на ленивия златен следобед. До нас долиташе шумът от ежедневната градска суматоха. Харесвах този град — беше приятна почивка от големите, оживени градове, в които бях прекарала повечето си дни на сукуба. Знаех обаче, че скоро щях да се преместя на малко по-интересно място.
Обърнах се към Андрю.
— Томас Брюър се върна от Кадуел. Казва, че всички били болни.
Андрю кимна.
— Хората навсякъде се разболяват. В повечето западни градове има епидемии.
— Притесняваш ли се?
Той сви рамене.
— Каквото, такова. Никой не може да промени волята Божия.
Направих гримаса. Бях чувала за тази болест. Векове по-късно хората щяха да я нарекат Черната смърт. Бързо се разпространяваше. Кожата почерняваше. Появяваха се буци. Въпреки че не можеше да ме нарани, не исках да идва тук.
— Според мен не е възможно Бог да е милостив, както твърдиш в литургиите, и да подлага хората на такова нещо.
— Това е изпитание, Сесили. Бог постоянно ни подлага на изпитания. Така ни прави по-силни.