Сънят на сукубата

— Добре. Само че сега нещо не ти се получи.

Старата му цинична усмивка се появи наново.

— Искаш ли да се прибереш у дома?

Обърнах се към Спейс Нийдъл.

— Искам да догледам шоуто.

— Добре.

— Хей, чакай. — Протегнах се към чантата си и издърпах кашмирената плетена шапка. Подадох му я. — Весела Коледа. Извинявай, че не е опакована.

Картър разгледа подаръка си от Дядо Коледа и си го сложи.

— Супер.

Когато най-накрая тръгна да ме води вкъщи, използва същата ангелска телепортация и пак, както винаги, ми стана леко лошо. Обри ме поздрави като се отърка в краката ми, докато търсех ключа за лампата. Съседите на етажа под мен очевидно правеха купон.

Изритах високите обувки в средата на дневната и тръгнах към спалнята, разкопчавайки роклята си, докато вървях. Оставих я да падне на пода, доволна да се освободя от стегнатата тъкан. Отворих вратата на гардероба, коленичих и започнах да ровя, докато не намерих старата кутия за обувки.

Протегнах ръка малко над гръдната си кост и намерих пръстена на Сет на верижката. Разкопчах я и задържах пръстена в ръката си дълго време, гледах гладката му блестяща повърхност и намигащите сапфири. Извадих стария износен пръстен от кутията и го задържах в другата си ръка. За миг просто стоях там и местех поглед от единия на другия пръстен. Бяха различни… но и много си приличаха. «Родена си да страдаш. И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.»

С въздишка, поставих и двата пръстена в кутията, до тежкия златен кръст. Затворих капака и я пъхнах в гардероба.