Сънят на сукубата

Тя поклати глава.

— Дойдох да говоря с теб.

О-о.

Не ми се украсяваха елхи, но много по-силно същество от мен настояваше, така че запретнахме ръкави. Дървото на Картър беше най-лесно — трябваше само да включим лампичките. Поставих го на перваза на прозореца, под който имаше отдушник. Игличките на дървото светеха в розово, после в лилаво, после в зелено и накрая в бяло.

— Мили боже — казах аз. — Тази елха може да мине за лампа.

— На мен ми харесва — заяви Ясмин. — Има дух. — Изглеждаше много въодушевена. Сякаш гледах дете в коледна сутрин. Човек би помислил, че след толкова Коледи (и елхи), трябва вече да са й омръзнали. Тя посочи дървото на Питър. — Да украсим изкуствената.

Докато слагахме лилави лампички на елхата с цвят «зимен мъх», започнахме «Разговора».

— Та, Винсент ми каза какво се е случило. — Тя млъкна и преметна лампичките през един клон. — Радвам се, че мъжът ти е добре.

— Аз също. Извади късмет… Ако Винсент не беше там…

Отново мълчание. Не знаех какво цели с този разговор. Мислех, че се притеснява да не кажа на някого за Винсент.

Бях абсолютно сигурна обаче, че няма да ме заплаши да счупи капачките на колената ми или нещо такова, за да си мълча. Всъщност осъзнах, че търси утеха. Беше налудничава и изненадваща идея. Тя все пак беше ангел. Същество на надеждата и спокойствието, същество, у което другите търсеха утеха. И въпреки това тя я търсеше от мен — създанието на Ада.

— Говорех сериозно — казах й аз. — Наистина го мислех. Няма да кажа на никого.

— Вярвам ти — каза тя, изражението й беше ужасно объркано. Ангелите познаваха кога някой казва истината. — Но не разбирам. Защо? Защо няма да кажеш? Може да си навлечеш големи неприятности, ако шефовете ти, ако Джером, разбере, че си знаела и не си казала. — Винсент беше казал същото. Така си и беше. — Твоите хора много се връзват на такива неща.

— А твоите хора не, така ли? Ще ти простят ли, ако разберат?

Тя отклони поглед и закачи един розов стъклен гълъб.

— Виж — казах, — работя за Ада, но не изпитвам удоволствие от страданието на другите. Не и при положение, че харесвам и двама ви. Не искам да ви навличам неприятности. Не смятам, че правите нещо лошо. Опасно — може би, но не и лошо.

— За кое по-точно говориш? За любовта или за факта, че е нефилим?

Свих рамене.

— И за двете.

Тя ми се усмихна.

— Приемаш, че е нефилим много спокойно. Повечето хора в нашите кръгове биха побягнали с писъци.

— Познавах един нефилим. Излизах с него. — Закачих една блестяща лилава топка на дървото. — Беше адски страшен, да. И се беше заел с някакво самоубийствено отмъщение, което намаляваше малко сексапила му. Но, в крайна сметка… не знам. Не беше чак такова чудовище. Не можеше да направи нищо срещу природата си.

Бях доволна, че се отървах от Роман и той вече беше далеч от мен. Беше прекалено голяма заплаха за мен и за онези, които обичах. Все пак обаче у него имаше нещо, което ме привличаше. Точно затова се бяхме впуснали във връзка преди нещата буквално да избухнат. Разбирах отегчението му от игрите на Рая и Ада. Беше ми предложил да замина с него и да ме освободи и все още имаше дни, когато се събуждах и изпитвах копнеж по това.