Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
Настъпи тишина и после чух Сет да казва несигурно:
— Петдесет години са нищо в сравнение с нейната възраст. Ще ме забрави. Както всички не спирате да ми напомняте — тя е безсмъртна.
— А това само значи, че ще те оплаква много, много дълго време. Ако изобщо имаше някакво съжаление у теб към нея, отдавна трябваше да сложиш край на връзката ви. Не трябваше да се обвързваш с нея. Отначало тя не знаеше какво да мисли, сега вече е хлътнала. Тя няма да се откаже от теб. Дори и да започнеш да се държиш като най-големия задник на тази земя, пак няма да се откаже от теб. Не и след романтичните идеали, които си е изградила. Тя обиква лесно и лесно бива наранена.
Най-накрая се насилих да се размърдам в последвалата тишина. Никой не ме погледна, освен Нифон. Очевидно всичко това го забавляваше. Седнах на стола и продължихме играта. Никой обаче не мислеше за картите. Атмосферата беше напрегната, разговорът беше изкуствен и не вървеше. Всички мислеха за едно и също, но на никого не му се говореше. Когато Питър неловко каза, че е уморен, всички останали буквално излетяхме от столовете си.
Обличах палтото си, когато Картър дойде при мен.
— Сет сам решава и това е негово право — каза меко Картър. Когато ангелът ме погледнеше така, кожата ми винаги настръхваше. Човек с такава грозна бейзболна шапка не би трябвало да може да прави такова нещо. Честно, защо шапките му винаги бяха мръсни? — Бесней колкото си искаш, но в крайна сметка смъртните живеят живота си както те решат. Не е наша работа да им се бъркаме.
— Напротив — казах аз. — И вие това правите. Всички го правим. Та това е причината за вечната битка между Рая и Ада — кой да влияе на хората.
— Да, но това е различно.
— Не, не е. — Зад него видях Нифон да казва нещо на Сет. Страхотно. Вероятно дяволът се опитваше да купи душата му. Само това ми липсваше. Обърнах гръб на Картър. — Виж, трябва да вървя. Поздрави ангелската тайфа, когато ги видиш.
Откъснах Сет от Нифон и тръгнахме към къщи. Не мислех, че е възможно да се чувстваме по-неловко, отколкото у Питър, но в колата се оказа, че греша. По-рано със Сет бяхме решили той да спи у дома, но когато изкарах колата, той попита:
— Бих искал да отхвърля малко работа. Нещо против да се прибера?
Явно и сега нямаше да говорим. Усмихнах се сковано, без да отделям очи от пътя.
— Разбира се. Няма проблеми.
16
Закарах Сет и се прибрах. Когато влязох в сградата, с изненада забелязах, че домакинът още работи. Обикновено се прибираше за вечеря. Камарата листове в ръцете му обаче говореше, че се налага да поработи извънредно. Той светна, когато ме видя.
— Госпожице Кинкейд! Имам нещо за вас.
За момент запремигах глупаво, после се сетих за бележките на вратата ми. Вече бяха станали три.
— А, да — казах аз. — Съжалявам, не успях да мина да го взема. Много забравям.
Той вече търсеше нещо от другата страна на прозореца. Приближих се и той постави огромна кутия на плота. Етикетът беше обърнат наопаки, но успях да го прочета: «Коледно дърво — австрийска ела».
— О, боже — изстенах. — Това трябва да е…
Но мъжът вече дърпаше още една кутия на плота — по-малка, от едната страна със снимки на украсена изкуствена елха. После се появи още една кутия, малко по-малка от австрийската ела и още една с размери 60 на 60 сантиметра. Последните две кутии бяха увити в блестяща зелена хартия. Опаковката беше толкова съвършена, че само едно същество на тази земя би могло да я направи — Питър.
Мъжът огледа кутиите.
— Сигурно много обичате Коледа.
— Мислех, че бележките се отнасят за един и същи пакет.
— Не. Всеки ден идва по един. Да ви помогна ли?
Занесохме коледните дървета в апартамента ми и ги оставихме на пода в дневната. Благодарих му и още щом си тръгна, Обри се надигна и започна да обикаля кутиите.
— Много таненбаум* — каза внезапно един глас зад мен.
[* Коледна елха (нем.) — Бел.прев.]
Подскочих и се обърнах. Ясмин.
— Не прави така. Картър го прави постоянно.
— Съжалявам — каза тя, малко смутено. — Не беше нарочно. Тъкмо пристигнах. — Тя отиде до кутиите и наклони глава да прочете етикетите. Беше с дънки и тениска с надпис «LSU»*. Черната й коса беше вързана на обичайната конска опашка и това я караше да изглежда седемнайсетгодишна. — Защо са ти толкова много?
[* LSU (Louisiana State University) — Държавен университет Луизиана. — Бел.прев.]
Съблякох палтото си и го хвърлих на дивана с въздишка.