Сънят на сукубата

Знаех, че Сет мрази да е център на внимание, но отвърна на погледа ми с изненадващо каменно изражение.

— Джорджина, в тъмната алея имаше мъж с пистолет. Ти беше пред него. Наистина ли мислиш, че можех да мисля логично? «О, добре. Тя е безсмъртна и дори и да я прострелят, няма за какво да се притеснявам.»

— Да — изръмжах аз. — Точно това трябваше да си помислиш.

— А аз си мислех: «Жената, която обичам, е в опасност. Предпочитам аз да умра, вместо да гледам как тя умира».

— Но нищо нямаше да ми се случи!

— Първичен човешки импулс е да защитиш любимите си хора. Дори и те да са безсмъртни.

— В това няма никакъв смисъл.

— Защото от много време не си човек — озъби ми се той.

Все едно ме удари. Изстрелях се от стола и отидох в банята. Сълзи от яд изпълниха очите ми, а не исках приятелите ми да видят, че плача. Облегнах чело на огледалото и приложих всички обичайни трикове да се успокоя. Дълбоко дишане. Броене до десет. Нищо не подейства.

Не разбирах. Просто не разбирах. И очевидно, и Сет не разбираше. Защо не можеше да разбере? И да ме бяха простреляли (в главата, в сърцето, където и да е), щеше адски да боли. Болката щеше да е огромна. Но след ден-два щях да съм добре. И да продължа.

Не и Сет обаче. Как не можеше да разбере колко беше сериозно това? Смърт завинаги. Стиснах очи и се опитах да не си представям Сет мъртъв. Студен. Неподвижен. Без искри в кафявите си очи. Ръката му никога нямаше да държи моята. У мен се надигна ридание, но не се предадох.

Продължих да дишам дълбоко и накрая реших, че мога да се върна при другите. Когато излязох от банята обаче и тръгнах покрай ъгъла към кухнята, чух някой да крещи. Хю.

— Било е смело. Благородно. Галантно. Достойно за златна звезда. Но тя е права. Било е глупаво. Било е адски глупаво и ти си дори още по-адски глупав, че не го разбираш.

— Разбирам го — каза Сет. Можех да доловя умората и раздразнението в гласа му. — Можеше да умра. Знам това. Само че тогава не мислех за голямата вселенска картина. Мислех за нея.

— Не — каза Хю. — Не е вярно. По дяволите, писна ми да слушам как всички все те оплакват колко ти е трудно. Само опяват колко е невероятно, че имаш успешна връзка с нея. Но, боже, какво му е трудното? Имаш красива, прелестна приятелка, която не остарява, мамка му. Тя те обича. Знам, че не можете да правите секс и всички се държат сякаш това е краят на света, но я стига! Тя ти е дала зелена светлина да правиш секс, с когото решиш. А и не те виждам да страдаш особено.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.

— Искам да кажа, че тя е тази, която страда. Тя знае, че животът ти е като бомба. Остават ти… колко? Петдесет години може би? И то при положение, че не се разболееш или не пострадаш при инцидент. Петдесет години и край. Тя трябва да живее с тази мисъл всеки ден, със съзнанието, че един миг и животът ти ще угасне ето така. — Чух как Хю щракна с пръсти. — Няма да те боли. Няма да си ранен. Ще си мъртъв. Тя ще те гледа как остаряваш, как посивяваш и се сбръчкваш и когато най-накрая умреш, това ще я съсипе.