Спомен за светлина

- Какво не е наред? - попита Ранд и пристъпи към нея.

- Какво да не е наред?

- Нещо те безпокои, Авиенда. Виждам го в теб. Усещам го.

Тя го изгледа сдържано. Светлина, колко беше красива.

- Много по-лесно можеше да се оправи човек с теб преди да получиш древната мъдрост от предишното си „аз”, Ранд ал-Тор.

- Нима? - попита той с усмивка. - Тогава не действаше така.

- Тогава бях дете, неопитна в безграничната способност на Ранд ал-Тор да разочарова. - Натопи ръце във водата и изми лицето си. - Всичко е наред. Ако знаех поне малко какво ме чака с теб, отдавна щях да съм облякла бялото и никога нямаше да го сваля.

Ранд се усмихна, а след това преля, запреде Вода и издърпа от течността в бурето на поточе. Авиенда се отдръпна и загледа с любопитство.

- Май вече не те притеснява идеята за преливащ мъж - подхвърли той, щом разпръсна водата във въздуха и я сгорещи с нишка Огън.

- Вече няма причина да се притеснявам. Ако се чувствах неудобно от преливането ти, щях да се държа като мъж, отказващ да забрави срама на жена, след като е срещнала своя тох. - Тя го изгледа.

- Не мога да си представя, че някой ще е толкова глупав. - Ранд смъкна халата си и пристъпи към нея. - Ето. Това е остатък от онази „древна мъдрост”, която намираш за толкова разочароваща.

Притегли водата, стоплена съвършено, и я разпръсна на ситни капчици гъста мъгла, която връхлетя на вълна и се уви около тях. Авиенда ахна и се вкопчи в ръката му. Може и да свикваше с влагоземските порядки, но към водата все още изпитваше благоговеен трепет.

Ранд отскубна късче сапун с Въздух, остърга го в част от водната пара и мехурчетата закръжиха на вихрушка около тях, заизвиваха се нагоре по телата им и издърпаха косите им във въздуха, усукаха златистата й коса като стълб, преди отново да се спусне леко на раменете й.

С друга вълна топла вода махна сапуна, а след това издърпа повечето вода по тях, за да останат телата им влажни, но не и мокри. Хвърли водата обратно в бурето и с малко неохота освободи сайдин.

Авиенда се беше задъхала.

- Това… Това беше смахнато и страшно глупаво.

- Благодаря - отвърна той, взе кърпа и й я подхвърли. - Повечето от нещата, които правехме през Приказния век, биха ти се сторили смахнати и безотговорни. Онова време беше различно, Авиенда. Имаше много повече преливащи и се обучавахме от ранна възраст. Не беше нужно да знаем неща като военно дело или как да убиваме. Бяхме премахнали всякаква болка, глад, страдание и война. Използвахме Единствената сила за неща, които изглеждаха обикновени.

- Само сте мислели, че сте премахнали войната - изсумтя Авиенда. - Грешили сте. Невежеството ви е направило слаби.

- Да. Не мога да реша дали щях да искам да променя нещата обаче. Имаше много добри години. Добри десетилетия, добри столетия. Вярвахме, че живеем в рай. Може би това беше провалът ни. Искахме животът ни да бъде съвършен, тъй че пренебрегвахме несъвършенствата. Проблемите се увеличаваха от невнимание и войната можеше да е станала неизбежна, ако не беше направен Въртелът. - Подсуши се с кърпата.