Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
„Движиш се тихо. Добре” - изпрати Певара.
„Обучен съм за съгледвач - върна й той. - В горите на Мъгливите планини.”
Колко ли работи беше вършил през живота си? Беше се безпокоила за него. Живот, какъвто беше водил той, можеше да издава неудовлетворение от света, нетърпение. Но начинът, по който говореше за Черната кула… страстта, с която бе готов да се бие… това казваше нещо различно. Не ставаше дума просто за вярност към Логаин. Да, Андрол и другите уважаваха Логаин, но за тях той бе нещо много по-голямо. Място, където мъже като тях бяха приети.
Живот като на Андрол _можеше_ да издава мъж, който не би се посветил на никаква кауза, но също така можеше да издава нещо друго: мъж, който търси. Мъж, който знае, че животът, който иска, е някъде там, навън. И че трябва просто да го намери.
- В Бялата кула ли ви учат да анализирате така хората? - прошепна й Андрол, щом спря до един вход и вкара вътре кълбото светлина, а после махна на останалите да го последват.
„Не”, изпрати му тя в отговор, опитвайки се да упражнява този начин на общуване, да направи мислите си по-гладки. „Това е нещо, което една жена придобива след първото си столетие живот.”
Той й върна напрегнат смях.
Минаха през низ от недовършени основи на стаи и стигнаха до участък необработена пръст. Имаше няколко пълни с катран бурета, а до тях яма. Водата се стичаше в ямата. Андрол кимна и се заслуша, после кимна на другите и се плъзна надолу. Чуха го как цопна.
Певара го последва, другите също. Андрол ги поведе през ямата и малкото му кълбо светлина разкри тунел.
„Добсер е прав - изпрати Певара. - Таим строи тайни тунели и стаи.”
Влязоха в тунела и скоро стигнаха до пресечка, където пръстените стени бяха укрепени като шахти на мина. Петимата се събраха и погледнаха в едната посока и в другата. Два пътя.
- Натам се изкачва нагоре - прошепна Имарин и посочи наляво. - Може би към друг вход в тези тунели?
- Сигурно трябва да слезем по-надълбоко - каза Налаам. - Не мислите ли?
- Да. - Андрол облиза пръст и го вдигна във въздуха. - Вятърът духа надясно. Ще тръгнем първо натам. Внимавайте. Ще има други пазачи.
Запромъкваха се надолу. От колко време беше работил Таим над този комплекс? Не изглеждаше ужасно голям - не бяха минали покрай други разклонения, - но все пак беше впечатляващо.
Изведнъж Андрол спря и другите спряха зад него. Нагоре по тунела отекна глух глас, твърде тих, за да могат да различат думите, и бе придружен от мигаща светлина по стените. Певара прегърна Извора и подготви сплитове. Ако прелееше, щеше ли някой да забележи? Андрол явно също беше разколебан. Преливането горе, за да убият пазачите, беше достатъчно подозрително. Ако хората на Таим тук долу усетеха, че се използва Единствената сила…
Фигурата се приближаваше и светлината я огря.
Джонет изпъна лъка си - едва имаше място в тунела за него. Тетивата изплющя и стрелата изсъска във въздуха. Глухото мърморене секна и светлината падна.
Тръгнаха натам и видяха Котерен - лежеше оцъклил очи, стрелата го бе пронизала в гърдите. Фенерът му догаряше на пресекулки на земята. Джонет прибра стрелата си и я изтри в палтото на убития.
- _Точно_ затова си нося лък, проклетнико.
- Тук - каза Имарин и посочи една здрава врата. - Котерен я пазеше.
- Пригответе се - прошепна Андрол и бутна с рамо здравата дървена врата.
Зад нея видяха килии, вдълбани в пръстената стена - всичките не повече от кучешки бърлоги. Певара надникна в една, но беше празна. Нямаше достатъчно място да се изправи вътре човек. Да те затворят в тези клетки означаваше да си заклещен в тъмното, стегнат като в гроб.
- Светлина! - каза Налаам. - Андрол! Той е тук. Логаин!
Всички забързаха към него и Андрол опипа ключалката с изненадващо ловка ръка. Дръпнаха вратата на килията и Логаин се изтъркаля навън със стон. Изглеждаше ужасно. Някога с къдравата си тъмна коса и волево лице можеше да мине за красив мъж. Сега изглеждаше изнемощял като просяк.
Той се закашля, а след това се надигна с помощта на Налаам. Андрол веднага се смъкна на колене, но не от почтителност. Погледна Логаин в очите, докато Имарин даваше на водача на ашаманите манерката си да пие.
„Е?” - попита Певара.
„Той е - помисли Андрол и през връзката дойде вълна на облекчение. - Все още е той.”
„Щяха да са го пуснали, ако го бяха Обърнали” - изпрати Певара. Все по-удобен ставаше този начин на общуване.
„Може би. Освен ако не е капан.”
- Милорд Логаин.
- Андрол. - Гласът на Логаин беше прегракнал. - Джонет. Налаам. И Айез Седай? - Огледа Певара. За мъж, който явно беше изтърпял дни, може би седмици затворен, изглеждаше със забележително ясен ум. - Помня ви. От коя Аджа си, жено?