Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Има ли значение? - отвърна тя.
- Огромно - каза Логаин и понечи да стане. Беше твърде слаб и Налаам трябваше да го подкрепи. - Как ме намерихте?
- Тази история е за след като се измъкнем, милорд - каза Андрол. - Да тръгваме. Чака ни трудна нощ. Аз…
И изведнъж замръзна.
- Какво има? - попита Певара.
- Преливане - каза Джонет. - Силно.
В коридора се чуха крясъци.
- Някой е намерил пазачите - каза Имарин. - Милорд Логаин, можете ли да се биете?
Логаин се опита да се изправи, но не успя. Лицето му се стегна в решимост, но Певара усети разочарованието на Андрол. На Логаин му бяха дали вилняк. Или това, или просто беше твърде изтощен, за да прелива. Не беше изненадващо.
- Назад! - извика Андрол и се отдръпна. Към тях полетя огнен сплит.
Певара запреде Огън и го запокити в коридора. Знаеше, че срещу нея са Мраколюбци или още по-лошо. Тук Трите клетви не можеха да я спрат.
Чу викове… и нещо отклони огъня. Миг след това щит се опита да се забие между нея и Извора. Тя едва го отби, сниши се и вдиша дълбоко.
- Който и да е, силен е.
Далечен глас завика заповеди и отекна в тунелите.
Джонет коленичи до нея, изпънал лъка си.
- Светлина, това е Таим!
- Не можем да стоим тук - каза Логаин. - Андрол! Портал.
- Опитвам се - каза Андрол. - Светлина, опитвам се!
- Ба. - Налаам остави Логаин до стената. - Бил съм и в по-тесни места!
И замята сплитове в коридора. Взривове разтърсиха страничните стени и от тавана се посипа пръст.
Певара скочи пред входа, освободи сплит и се смъкна на колене до Андрол. Той се взираше напред, без да вижда, лицето му бе напрегнато. Тя усети по връзката решимост и отчаяние и поклати глава.
- Можем да го направим - прошепна му.
Входът изригна и Джонет отхвърча назад, ръката му бе обгорена. Подът се разтресе и стените започнаха да се разпадат.
Пот потече по страните на Андрол. Той стисна зъби, лицето му почервеня, очите му се отвориха широко. През входа блъвна дим и Имарин се закашля. Налаам Изцеряваше Джонет.
Андрол изрева и стигна до върха на стената в ума си. Беше почти там! Можеше…
Сплитът изтътна срещу стаята, разтърси пръстта и таванът се срути отгоре им.
Всичко почерня.
Глава 5
Да поискаш дар
Ранд ал-Тор се събуди и вдиша дълбоко. Измъкна се изпод завивките, като остави в постелята унесената в сън Авиенда, и се заметна с халат.
Миришеше на влага.
Спомни си за утрините от детството си, когато ставаше преди разсъмване да издои кравата - трябваше да се дои два пъти на ден. Притвори очи и си спомни звуците, идващи от плевника, където Трам, станал отдавна, вече дялкаше нови колове за ограда. Спомни си студения въздух, докато нахлузваше ботушите и измиваше лицето си с водата, оставена да се стопли до печката.
Всяка сутрин всеки селяк можеше да отвори вратата си и да отправи поглед към свят, който все още беше нов. Хрупкава слана. Първият, колеблив все още птичи зов. Слънчева светлина, разпукала хоризонта като утринната прозявка на света.
Ранд пристъпи до платнището на входа, дръпна го и кимна на Катерин, ниската златокоса Дева, която беше на пост. И отправи поглед към свят, който изобщо не беше нов. Този свят беше стар и уморен, като странстващ амбулантен търговец, стигнал до Гръбнака на света и върнал се пешком. Палатки изпълваха Полето на Мерилор, лагерни огньове вдигаха стълбове дим към все още сивкавото утринно небе.
Навсякъде се трудеха хора. Войници смазваха оръжия и броня. Ковачи наточваха върхове на копия. Жени приготвяха пера за стрели. Закуски се раздаваха от фургони с храна на хора, които трябваше да са спали по-добре, отколкото бяха могли. Всички знаеха, че това са последните им мигове преди да дойде бурята.
Ранд затвори очи. _Усещаше_ я, самата земя, смътно като през връзка на Стражник. Под нозете му в пръстта пълзяха червейчета. Корените на тревите все така се протягаха бавно и търсеха питателни сокове. Голите като скелети дървета не бяха мъртви, защото през тях се просмукваше вода. Само дремеха. Синигерчета се бяха струпали в едно близко дърво. Не надаваха зов с идването на утрото, сгушени едно в друго, сякаш търсеха топлина.
Земята все още живееше. Живееше като човек, вкопчил се в ръба на пропаст с върховете на пръстите си.
Ранд отвори очи.
- Писарите ми върнаха ли се от Тийр?
- Да, Ранд ал-Тор - каза Катерин.
- Известете другите владетели. Ще се срещна с тях след един час в центъра на полето, където заповядах да не се вдигат палатки.