Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Извинете, съжалявам, че казах това. Но тук просто много ми хареса.
Той повика жена си и когато тя се появи на полуотворената врата, се обърна към нея:
— Тази млада дама иска да живее у нас. Тя е новата учителка.
Госпожа Уайтсайд сбърчи чело.
— Не очаквах това. Ние никога не сме имали квартиранти. Освен това тя е толкова хубава, че нашият глупчо ще се заплесва по нея. Какво ще стане с кравите, които гледа? Ще си имаме сума главоболия. Можете да заемете третата спалня горе — каза тя на Моли. — Само че не е много слънчева.
Животът на Моли коренно се промени. Изведнъж тя откри, че е царица. Още от първия ден учениците започнаха да я боготворят, защото проявяваше разбиране към тях и дори нещо повече — даваше им възможност и те да я разберат. След известно време разбра също, че е станала важна личност. Ако двама души заспореха в магазина по някакъв въпрос от историята, литературата или математиката и не можеха да се разберат, спорът завършваше така: „Добре, ще питаме учителката. Дори да не знае отговора, тя ще го намери.“ Моли много се гордееше, че е в състояние да разрешава такива спорове. При празненства тя неизменно помагаше в украсата и определяше какви закуски и напитки ще се поднасят. „Мисля да сложим навсякъде борови клонки. Те са хубави и така приятно миришат. Просто миришат на празник.“ От нея се очакваше да знае всичко и да помага във всичко и това й харесваше.
В къщата на Уайтсайд тя шеташе в кухнята, а Уила, жената на Джон, се противеше на това, мърморейки. В края на шестия месец госпожа Уайтсайд се оплака на мъжа си:
— Ако тоя Бил има капчица разум. Ама и тя… — И така не довърши мисълта си.
Вечер Моли пишеше писма на няколкото състудентки, с които се беше сближила в колежа, весели писма, пълни с разни историйки за съседите й. Тя трябваше да присъствува на празненства от всякакъв род, защото общественото й положение налагаше това. В съботни дни хукваше по баирите и се връщаше с папрати и диви цветя, които разсаждаше около къщата.
Първия път Бил Уайтсайд хвърли само бегъл поглед на Моли и побягна при кравите си. Изтече много време, преди да се престраши да разговаря с нея. Той беше едър, простодушен младеж, който не бе наследил нито бащината си уравновесеност, нито майчиното си чувство за хумор. Тъй или инак, накрая той започна да сподиря Моли и да я наблюдава от разстояние.
Една вечер, изпълнена с чувство на благодарност за блаженството, в което живееше, Моли разказа на Бил за баща си. Двамата седяха на брезентовите шезлонги на широката веранда и чакаха луната. Тя му разправи за завръщанията на баща си и за изчезването му.
— Разбираш ли каква опора имам, Бил? — възкликна тя. — Моят чудесен баща, който се подвизава някъде по света. Той е мой, мой! Ти как мислиш, Бил, той е жив, нали?
— Не е изключено — отвърна Бил. — Но от това, което ми разказа, излиза — извинявай, Моли, — че той е един безотговорен пройдоха. И после, ако е жив, защо не пише?
Моли усети да я побиват студени тръпки. Толкова време бе избягвала успешно тъкмо такива разсъждения.
— Това ми е ясно, разбира се — каза хладно тя. — Чака ме още работа, Бил.
Високо на един връх край Небесните пасбища имаше стара хижа, от която се виждаше цялата долина и всички пътища в околността. Говореше се, че тази хижа била направена от разбойника Васкес, който живял цяла година в нея, а в това време полицейските хайки го търсели под дърво и камък. Тя беше забележителност. Всички жители на долината се бяха изкачвали по едно или друго време до нея. И всеки питаше Моли дали е ходила там. „Не — отвръщаше Моли, — но ще отида. Някоя събота ще отида. Дори зная пътеката за там.“
Една сутрин тя сложи новите си туристически обувки и кадифената пола. Бил се приближи боязливо и й предложи да я придружи.
— Не — отказа тя. — Ти си имаш работа. Не мога да те откъсвам от нея.
— Работата може да почака.
— И все пак предпочитам да отида сама. Не се обиждай, Бил, но просто ми се ще да бъда сама.
Тя съжали, че не го остави да я придружи, но неговите думи за баща й я бяха уплашили. „Нужно ми е някакво силно преживяване — каза си тя. — А ако дойдеше Бил, какво ти силно преживяване? Само една екскурзия.“ Изкачването по стръмната пътека под дъбовете й отне час и половина. Шумата по земята беше хлъзгава като лед, а слънцето печеше силно. Мирис на папрат, на влажен мъх и на мента изпълваше въздуха. Когато най-сетне стигна билото, Моли беше мокра и едва дишаше. Хижата бе разположена в средата на малка поляна, заобиколена от храсталаци. В същност това беше четвъртита дървена барака без прозорци. Входът й, без врата, се открояваше като черна сянка. Наоколо цареше тишина, онази жужаща тишина, която мухите, пчелите и щурците създават. Целият връх звънтеше тихичко под слънцето. Моли се приближи на пръсти до бараката. Сърцето й биеше до пръсване.