Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Беше много дребничка. Ако не бяха едрата гръд и заобленият ханш, можеше да я объркам с дете. Женствените й форми бяха облечени в екзотичен костюм от много тънка коприна — набрани панталони, туника без ръкави, прекалено малка, за да прикрие целите й гърди. А наистина имаше разкошен бюст, кръгъл, стегнат и висок. Личеше си и колко е тежък, от онзи тип, от който на всеки мъж биха му потекли лигите.
Освен апетитно тяло тя имаше и красиво лице. Бадемовите й очи изглеждаха още по-големи заради черния грим около тях. В косите й имаше множество нюанси на медночервено, кестеняво и златно, а непокорните й къдрици стигаха до кръста. Алехандро много правилно бе описал цвета на кожата й: тя беше канелена, очевидно покрита с брокат, за да блести. Жената сякаш беше направена от скъпоценни камъни. От онзи момент досега съм я виждала много пъти и вече знам, че е от плът и кръв, но тогава наистина ми се стори като привидение, като оживялата идеална мъжка сексуална фантазия. Гледката беше стряскаща, спираше дъха. Боях се, че ако помръдна, ще я подплаша. Тя се взря предпазливо в мен, аз също се взирах в нея.
— Моля ви, не отминавайте. Имам нужда от помощта ви.
Уморих се да стоя права и се облегнах на перилото. Тя отстъпи една крачка, босите й крака се движеха безшумно по килима.
— Не, не, моля ви, не ме оставяйте. Болна съм и трябва да изляза от къщата. Моля ви, трябва да ми помогнете, иначе няма да оживея. Казвате се Узра, нали?
Като чу името си, тя отстъпи още няколко крачки, обърна се и изчезна в мрака на върха на стълбите към мансардата. Не знам дали, когато тя избяга, силите ме напуснаха, или решителността ми се сломи, но се свлякох на пода. Таванът над мен се завъртя като откъснат от връвчицата си фенер: първо в една посока, след това в срещуположната. После всичко притъмня. Чух шепот и усетих докосване на пръсти.
— Тя защо не е в стаята си?
Беше гласът на Адаир, дрезгав и нисък.
— Каза, че няма сили да стане от леглото.
— Очевидно е по-силна, отколкото изглежда — прошепна му Алехандро.
Някой ме вдигна, почувствах се в безтегловност, плаваща.
— Върни я и този път заключи вратата. Няма да напуска тази къща.
Гласът на Адаир долиташе отдалеч.
— Ще умре ли?
— Откъде, по дяволите, да знам? — промърмори Алехандро под носа си, а след това каза по-силно, за да го чуе Адаир. — Предполагам, че това зависи от теб.
Зависи от него, почудих се аз, макар вече да изпадах в безсъзнание. Как така дали ще живея или ще умра зависи от него? Нямах време за повече разсъждения върху този объркваш разговор, защото потънах в черна и тиха забрава.
18.
— Тя умира. Няма да изкара до края на деня.
Беше гласът на Алехандро. Предполагаше се, че не би трябвало да го чуя. Клепачите ми потрепнаха. Двамата с Адаир стояха край леглото ми. Бяха скръстили примирено ръце на гърдите си и гледаха мрачно.
Това беше абсолютният край, а аз все още нямах представа какво искаха да правят с мен, защо Адаир ме бе подвел със заявка за привързаност и ми беше дал лечебната отвара, но отказваше да повика лекар. В този миг обаче странното му поведение нямаше значение — аз умирах. Ако им трябваше тялото ми — за медицинска дисекция, експерименти или пък за сатанински ритуали никой не можеше да ги спре. В края на краищата, аз бях просто бедна скитница без никакви приятели. Дори не им бях слугиня; стоях много по-ниско — жена, която позволява на непознати да правят каквото искат с нея срещу подслон и храна. Бих се разплакала от мъка в какво съм се превърнала, но треската ме бе изсушила напълно и не ми беше оставила сълзи.
Нямаше как да не се съглася със заключението на Алехандро — сигурно умирах. Не може някой да се чувства толкова зле и да оцелее. Изгарях отвътре, всеки мускул ме болеше. С всяко вдишване ребрата ми пукаха като ръждясали. Ако не съжалявах, че ще взема със себе си и детето на Джонатан, и ако не се страхувах толкова от тежките грехове, заради които щях да бъда съдена, бих се помолила на Бог милостиво да ме остави да умра.
Беше ми мъчно само за едно — че никога повече няма да видя Джонатан. Толкова силно вярвах, че сме предопределени един за друг, че ми се струваше немислимо да ни разделят, да умра, без да мога да се протегна и да докосна лицето му, че той няма да държи ръката ми, докато поемам последния си дъх. В този миг осъзнах сериозността на положението си: краят ми наближаваше, нищо не можех да направя и колкото и да се молех на Господ, това нямаше да се промени. А най-много от всичко на света исках да видя Джонатан.