Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Дебелото момче се надигна, отвори очи, глътна най-сетне грамадния залък пай, който бе предъвквало, преди да заспи последния пореден път, и неохотно се залови да изпълни повелята на господаря си: взирайки се лакомо в остатъците от гуляя, то лениво събираше чиниите и ги слагаше обратно в кошницата. Нова бутилка биде донесена и скоро изпразнена. Кошницата бе закрепена на старото й място, дебелото момче отново се покатери на капрата, очилата и далекогледът пак влязоха в действие, защото маневрите на военните започнаха наново. Пак се чу свистене и бумтене на оръдия и дамите пак се стреснаха — а после една мина биде възпламенена, за удоволствие на всички присъствуващи, а когато мината се пръсна, по неин пример и военните, и нашата дружина също започнаха да се пръскат.
— Е — рече възрастният джентълмен, ръкувайки се с мистър Пикуик при приключване на един разговор, воден на пресекулки, докато приключваха и самите маневри, — да знаете, чакаме всички ви утре.
— Да, непременно — отвърна мистър Пикуик.
— Имате ни адреса, нали?
— Манър Фарм, Дингли Дел — справи се мистър Пикуик с бележника си.
— Точно така — потвърди възрастният джентълмен, — и знайте, че няма да ви пусна, преди да е минала поне една седмица. Ще се погрижа да видите всичко, което си заслужава. Ако сте дошли да поживеете на село, елате при мене, няма да съжалявате. Джо! Дявол да го вземе това момче, пак е заспало. Джо, помогни на Том да впрегне конете.
Конете бидоха впрегнати, кочияшът седна на капрата, дебелото момче се покатери до него; размениха се прощални поздрави и ландото затрополи надолу по пътя. Пикуикистите се обърнаха да го зърнат още веднъж; залязващото слънце щедро обагряше лицата на техните домакини, освети и силуета на дебелото момче — главата му клюмаше върху гърдите, то отново беше задрямало.
Глава пета
Чисто и светло беше небето, благоухаеше въздухът и всяко творение наоколо изглеждаше прекрасно, когато мистър Пикуик, облегнат на перилата на Рочестърския мост, се любуваше на природата, докато чакаше утринната си закуска. Гледката действително бе такава, щото можеше да омае и много по-несъзерцателна душа от тази, пред чийто взор се бе разгърнала в момента.
Наляво от нашия наблюдател се бе проточила старата стена, порутена на много места, другаде надвесила над тясната ивица пясък грубото си тежко туловище. Огромни повесма водорасли, вкопчени о назъбените остри камъни, потрепваха при всеки полъх на вятъра; а зеленият бръшлян печално се виеше около потъмнелите развалини на бойниците. Отвъд се извисяваше древният замък със своите останали без покрив кули и ронещи се дебели стени, горди свидетели на слава и мощ, когато преди седемстотин години тук бе кънтял звън на оръжие или се бе носила глъч на пиршества и веселие. От двата бряга на Медуей започваха житни поля и пасища, като тук-таме се мяркаше по някоя църква или вятърна мелница; додето ви стига окото, земята се бе ширнала разкошна и разнообразна и още по-разхубавена от менящите се сенки, пробягващи бързо над нея, а леките пухкави облачета се стопяваха в блясъка на утринното слънце. Реката струеше безшумно, святкаше и блещукаше, отразила небесния лазур, и плисъкът от рибарските весла, спускащи се плавно във водата, се чуваше съвсем ясно, докато тежките, но живописни лодки се плъзгаха надолу по течението.
Мистър Пикуик биде изтръгнат от приятния унес, в който го бяха потопили красотите пред него, от нечие докосване по рамото и от нечия дълбока въздишка. Той се обърна: печалният човек беше пред него.
— Съзерцавате гледката? — запита печалният човек.
— Да — рече мистър Пикуик.
— И сте доволен от себе си, загдето сте на крак толкова рано, нали?
Мистър Пикуик кимна в знак на съгласие.
— Ах, хората трябва да стават рано, за да видят слънцето в цялото му великолепие, защото блясъкът му рядко трае до вечерта. Утрото на деня и утрото на живота твърде много си приличат.
— Истина говорите, сър — съгласи се мистър Пикуик.
— Колко често казваме: „Денят невинаги се познава от сутринта“ — додаде печалният човек. — Точно тъй е и в нашето сиво съществуване. Господи! Какво не бих дал да се върнат годините на моето детство или пък да мога да ги забравя завинаги!
— Сигурно сте минали през много изпитания, сър? — съчувствено рече мистър Пикуик.