Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Той докосна избелялата си, широкопола шапка в знак на поздрав към неколцината мъже в стаята. Двама играеха домино на една от масичките; трима-четирима седяха край печката и пушейки, разговаряха; билярдната маса в средата бе свободна; стопанката на „Утринна зора“ седеше надвесена над своята плетка, зад малкия тезгях, обградена от помътени шишета със сиропи, кошници със сладкиши и оловния сушилник за чаши.
Той се запъти към празната маса в ъгъла зад печката и остави на пода торбата и наметката си. Когато вдигна глава, след като ги бе сложил долу, видя, че стопанката е до него.
— Може ли да се получи подслон за през нощта, мадам?
— Разбира се! — отвърна стопанката с ясен, напевен, весел глас.
— Добре. Може ли да се получи закуска, вечеря — както там го наричате?
— О, разбира се! — възкликна пак стопанката.
— Пратете тогава, мадам, ако обичате. Нещо за ядене — колкото може по-бързо; и вино — веднага. Аз съм изтощен.
— Времето е много лошо, monsieur — каза стопанката.
— Проклето време.
— И пътят много дълъг.
— Проклет път.
Дрезгавият му глас секна и той склони глава върху ръцете си, докато донесоха бутилка вино от тезгяха. Когато напълни и изпразни два пъти малката си чаша и като отчупи крайшника от големия самун, поставен пред него заедно с покривка, салфетка, супена чиния, сол, пипер и олио, той облегна гръб в ъгъла на стената, вдигна крака върху пейката, на която седеше, и започна да дъвче кората в очакване да му приготвят вечерята.
Онова краткотрайно стихване на разговора около печката и онова временно невнимание и разсейване, присъщо за подобна компания при появата на непознат, междувременно бе преминало. Мъжете бяха престанали да поглеждат към него и отново се разговаряха.
— Та това е причината — каза един от тях, завършвайки историята, която бе подхванал, — това е то причината да разправят, че дяволът бил пуснат на свобода.
Думите бяха изречени от длъгнестия швейцарец от църковното настоятелство и те внесоха в разговора нещо от авторитета на църквата — особено пък като се говореше за дявола.
Стопанката, дала вече нарежданията за новия гост на своя съпруг, който изпълняваше длъжността готвач в „Утринна зора“, отново бе подхванала плетката си зад тезгяха. Беше хубавичка, спретната будна женичка, с голямо боне и дебели чорапи; тя участвуваше в разговора, кимайки засмяно с глава, без да вдигне очи от куките.
— Ах, боже мой — рече тя, — когато корабът от Лион донесе новината, че дяволът бил пуснат на свобода в Марсилия, някои лапнимухи я глътнаха веднага. Но аз? Не, не и аз!
— Мадам, вие сте винаги права — отвърна длъгнестият швейцарец. — Не се и съмнявам, че дълбоко се възмущавате от оня човек, нали, мадам?
— О, да, разбира се! — извика стопанката, вдигна очи от плетката и наклони глава. — Да, естествено.
— Той не беше добър човек.
— Той беше проклет нещастник — откликна стопанката — и напълно си заслужаваше онова, което щастливата случайност му помогна да избере. Толкова по-зле.
— Почакайте, госпожо! Нека поразсъдим — отвърна швейцарецът и замислено раздвижи пурата между устните си. — А може злата му съдба да е била такава. Може да е станал играчка на обстоятелствата. Съвсем не е изключено той да е имал — и все още да има, добри черти, стига да знае човек как да ги извади на бял свят. Философската филантропия ни учи…