Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Тя се бе надвесила над него и го обливаше с горещия си дъх. Козината й бе крастава и червеникавокафява, сплетена около белези от безброй битки. Очите й блестяха.
Темпър вдигна здравата си ръка и извади един кортик от ножницата на хълбока си. „Сложи край на това!“, казваше той на блесналите очи. „Направи го сега!“
Главата се спусна към гърдите му. Темпър заби кортика в отворената паст. Звярът се дръпна рязко, кашляйки и ръмжейки. Разтресе муцуната си, пръскайки кръв и слюнка.
Темпър опита да се засмее, но успя само да се задави. Вдигна острието. Падна ми! Нараних те, копеленце!
Хрътката дереше муцуната си с лапи, кашляше и тичаше в кръг, като тресеше огромния си череп. Накрая го заби в една стена с бяла замазка, която се срути. След това звярът се обърна и го изгледа. Темпър тъжно призна, че това бе просто едно ужилване от пчела, нищо повече. Ръката му не издържа и оръжието издрънча на камъните. Главата му се замая, черен ураган замъгли сетивата му. Сякаш от огромно разстояние гледаше как звярът се готви за нов скок.
Сигурно бе изгубил съзнание, защото това, което бе успял да избегне през всички тези битки и дуели, сега се взираше в него. Самата Гугла, най-накрая дошъл, за да събере душата му. Искаше му се да му бе останала достатъчно сила, за да го заплюе. Над главата му се спусна гугла от мрак и той почувства, че пропада надолу и още надолу, докато накрая нощта го обви и погълна.
Не можеш да ме откриеш. Няма да ме откриеш. Никога няма да ме откриеш.
С ръце, обвити около коленете, Киска се люлееше напред-назад, напред-назад. Никога няма да ме откриеш, никога няма да ме откриеш. Тя седеше в една малка колибка, а около нея безшумно се сипеше дъжд. Потърка брадичка в раненото си коляно.
„Кой може да те открие?“, запита се тя.
Никой. Нито един човек. Нито едно от децата, с които си играеше на криеница. Нито един от местните крадци, с които се съревноваваше. Нито дори леля й, ако прибегнеше до магия. Но Киска можеше да намери всекиго. Винаги го правеше. Агайла й бе казала, че има талант за това.
И какво друго може да те открие?
Дълго време Киска просто се люлееше. Тананикаше си. Никой. Никой. Нещо изскимтя и тя погледна надолу. До краката й се бе свило куче. Голямо куче. То погледна нагоре към нея с големите си тъжни очи, пълни със страх.
Киска въздъхна, вдигна ръка и погали кучето. То пак изскимтя и се притисна в нея. Киска кимна в съгласие.
„Струва ми се, че те могат да те намерят, момиче“, каза си тя. Ако искаха.
Киска отново въздъхна и потърка коляното си на мястото, където черните й панталони бяха раздрани и кръвта бе засъхнала на грапава коричка. Тя сви крака си и изтръпна от болка. Кучето отново изскимтя.
Не мога да остана тук завинаги.
Тя разтри очи. Остани тук.
На този остров? Завинаги?
— Жива смърт — прошепна Киска в тъмното.
Едното ухо на кучето щръкна. Тя погледна надолу към него. Извинявай, момче. Просто не мога да продължавам да се крия.
Тя се изправи. Беше допълзяла на четири крака до този нужник — една барачка от дъски, не по-голяма от изправен ковчег. Погледна над ръба на вратата. Дъски покриваха задните прозорци на къщата, която принадлежеше на едно младо семейство, което Киска познаваше. Изнасяха сушена риба и бяха доста заможни. Дори имаха нужник в зеленчуковата си градина.
Ето я и нея. Най-важната нощ в живота й, а се криеше в нужник. Всичко, което бе искала да се случи, се беше случило, а тя какво бе направила? Бе избягала.
Кучето положи глава на един от калните й сандали и погледна нагоре към нея. Киска прерови джобовете си и погледна във всички ножници. Малко връв, един шал, две игли и два парцала, напоени с мехлем, които й бе дала Агайла. Това бе всичко, което й бе останало. Разви единия парцал и го притисна в коляното си. Изсъска от болка. Но кой би предположил, че разликата между жаждата за действие и гледката на човешка глава, която се пръска като пъпеш в устата на някакво чудовище от друго измерение, ще бъде толкова голяма? Нищо чудно, че се бе озовала в някаква задна уличка, покрита с повръщано.