Освобождението на Атлантида

- Развалянето на проклятието разби съзнанието ми. Проклятието бе такова - винаги съм смятал, че ако някога го разваля, ще умра. Но навярно времето, прекарано в Пустошта, ме е променило, променило е природата ми. Не зная. Знаех само какво иска Анубиса, а тя желаеше мен. Искаше да правя разни неща. Неописуеми, отвратителни неща. Но умът ми се разби на хиляди парчета, когато не успях да изпълня проклятието си и бях много близо до смъртта. Тя не ми позволи да умра.

Буцата в гърлото й не й позволяваше да говори. Никой не трябва да става жертва на такова деяние. И след това се насили да проговори.

- А после? След като не успя да умреш?

Усмивка така ужасяваща и неочаквана се разля по лицето му, че накара Кийли да отстъпи назад.

- Прати ме в Пустошта и ме заплаши, че ще вземе брат ми на мое място.

- Имаш ли друг брат, освен Вен и върховния принц?

- Не. Държа като пленник и измъчваше Конлан много години, така че знам, че ще тръгне след Вен. Но тогава ще бъда там, за да я спра.

Кийли се въздържа да посочи очевидното, нямаше какво да сторят, затворени в тази пещера. Странно защо все по-силно започваше да вярва, че ще се измъкнат от това място.

Най-важното, започваше да вярва на него.

- Ще успееш ли да преодолееш последствията от развалянето на проклятието? Искам да кажа, дали ще говориш за себе си в множествено число от време на време? - осмели се да попита.

- Майка ми е била нереида, Кийли, ти сама я видя. Дала ми е качества, и изглежда, и сили. Сили, за които все още не знам нищо. Мисля, че след като съзнанието ми е наранено, е пуснало на свобода частта от душата ми, която е представител на нареидите. Той се бори с мен дори и сега, иска...

Спря да говори и тъмнина заля лицето му.

- Иска.? - попита Кийли внезапно, въпреки че не бе сигурна, че трябва да знае желанията на нереида. Не и след като лицето на Джъстис стана студено като лед.

- Иска теб - отвърна сухо. - Иска да те съблече и да те сложи да легнеш под него, независимо дали го желаеш или не. Иска да те вземе, Кийли, а аз по-скоро бих дал живота си, отколкото да му го позволя.

Ахна и звукът отекна във внезапната тишина, която настъпи. Кийли едва не се спъна и не падна, опитвайки се да се отдалечи максимално далеч от него.

Силна болка помрачи чертите на Джъстис, а очите му потъмняха, станаха почти черни, но остана неподвижен, докато я наблюдаваше как се отдалечава.

- И така, вече знаеш, поне голяма част. Знаеш за мрака, смъртта и отчаянието. Някога е имало и светлина, но смятам, че не ти се слуша точно за нея в този момент.

Част от Кийли отговори на болката в гласа му и изпита желание да отиде при него и да го успокои, но реалността - колко изолирана беше, хваната в капан със самопризнал се луд човек - я накара да се осъзнае. Въпреки симпатията и съчувствието, които изпиваше към него, нямаше да му е полезна като мъртва.

Или насилена от злата част на душата му.

Отне й много време преди да успее да проговори.

- Разбира се, че искам да чуя и за щастливите моменти. Но си прав. Сега не му е времето. Трябва да намерим изход, не мислиш ли?