Освобождението на Атлантида

Макар че бе възможно да се стигне до там. Мамка му, щеше да се стигне до там. Но не сега, след като двамата с Кийли се бяха нахранили, щеше отново да се опита да намери коридор, който може би преди това е пропуснал. Отчаянието не беше така осезаемо на пълен стомах, въпреки че я бе изплашил и тя не говореше. Точно сега го избягваше, за което не можеше да я вини. Но по онова време истината му се виждаше най-доброто решение.

Дори и сега жестоко да съжаляваше.

Погледна към нея.

Седеше на пода, избутала чиниите на страна, а на тяхно място бе сложила нефритените фигурки от едно от тайните отделения, които бе подредила с математическа прецизност на покривката. От едната им страна се намираха скъпоценните камъни, които бе изхвърлил по-рано. Наредени в редици като войници, чакащи заповеди.

Опита се да премести гъстата си коса, която падаше пред лицето й и се намръщи, докато се концентрираше над обектите. Не бе обелила и дума от доста време. По ирония на съдбата вглъбената й концентрация му харесваше, но не можеше да повярва на лекотата, с която бе освободила съзнанието си от мисли за него.

Което той никога не можеше да стори. Всяко негово движение бе съпътствано от мисълта, че тя е наблизо. Възмущението имаше познат ефект: нереидът се бореше с щита, който бе поставил около съзнанието си и с всеки изминал час ставаше по-силен.

Пещерата се намираше точно под храма на нереидите, неговите прадеди, и тази част от душата му продължаваше да крещи, че не може да бъде забравена. Джъстис прокара ръка през косата си и се запита дали има начин да победи тази част от природата си, без да унищожи душата си.

Явно бе избягал от Пустошта само да разбере, че лудостта й го е последвала? Заровена дълбоко в него? Жертвата на Фарнасий не трябва да е напразна.

Неудовлетвореността премина в безизходица, в ирационална ярост. Кийли толкова лесно успяваше да го игнорира, а той не можеше да направи същото с гласа в главата си. Откритието разпали съзнанието му - огън от ярост, не по-слаб от факта, че бе неразумен.

Болката сграбчи главата му в безмилостната си хватка. Стоманените шипове се забиваха в слепоочията му, възвестявайки появата на нереида, който току-що разби щита му.

Забрави за нас сякаш сме нищо, атланте. Ако я бяхме взели, щеше да е обвързана с нас.

Джъстис поклати глава, отричайки думите му, но движението само влоши главоболието, което смазваше черепа му и въздъхна.

- Не, няма. Няма да я насиля. Обещах й го.

Тогава няма да споделя с теб силата наречена транспорт на материята и ще останем тук, в капан, докато не умрем.

Транспорт на материята? Но след като няколко пъти осмисли фразата, вече знаеше. По този начин бе донесъл храната, която без съмнение бе открадната от доста изненадани и гладни хора.

Но най-важното беше, че така бе довел него и Кийли тук. На отдавна забравеното си скривалище.

Да. Входът и изходът. Колко е просто след като имаш отговори на загадката, прошепна съблазнително нереидът.

Затвори очи и проведе кратка битка с другата си половина, но нямаше никаква полза. Сериозно обмисляше да започне да удря главата си в една от стените с вградени скъпоценни камъни, докато не изтръгне информацията от него, когато Кийли го повика:

- Джъстис. Мисля, че ми хрумна идея как да се измъкнем от тук.

* * *

Кийли седеше на пода със скръстени крака, изучавайки фигурките. Ценни предмети, без съмнение и много важни за изследването на миналото на Атлантида. Дори и през ръкавиците, ръбовете им заинтригуваха съзнанието й, а нервите й пърхаха от въодушевление. Това, което обмисляше можеше да се определи като себеразрушително. Вероятно самоубийство.

Но бе в капана на пословичните камъни в пещера, преживяла срутване, което никак не беше добре.