Освобождението на Атлантида

Продължи с колебанията, и независимо че крещящата болка го разрязваше, воинът се спря. Спря и двамата вътре в себе си. Отдръпна се, въпреки че нереидът изрева оглушително.

Преди да измъкне ръцете си от косите й, тя положи ръце върху неговите. Погледна дълбоко в очите му. Отвори устни и ги овлажни с език.

- Да - прошепна. - Да, може. Само веднъж.

После вдигна глава и колебливо докосна устните му с нейните.

И той бе изгубен.

Пожар, копнеж и изгарящ екстаз го поразиха още при първия допир на нежните й устни. Потръпна и се опита да стои мирен, за да не я изплаши, но когато и тя затрепери в прегръдките му и се приближи към него, всички надежди за проява на малко разум изчезнаха.

Натискът от тежестта й върху пениса му предизвика свирепо ръмжене, а стонът с който му отговори още повече го възпламени. Тя обгърна врата му с ръце и го целуна, отвърна на целувката му, и той изгуби връзка с логиката и разума, докато се носеше по вълните на чистото желание.

Джъстис я целуна така, както преди това никога не бе целувал и реалността изчезна пред погледа му, когато се хвърли във фантазиите със скоростта на ракета. Тя имаше вкуса на мед, плодове и най-доброто вино.

Имаше вкуса на спасение.

Воден от нуждата си да я притежава, Джъстис продължи да я целува. За него това бе всичко, което някога бе искал, но някак не беше достатъчно. Искаше я гола. Гола, топла и готова под него. Искаше да бъде в нейното влажно и горещо тяло. Желаеше да вкуси всеки сантиметър от кожата й, докато не сложи отпечатъка си върху нея.

Откъсна устни от нейните, задъхан, неспособен да си поеме въздух, а в ума му не се въртеше друга мисъл освен тази да разкъса дрехите й. Тя го гледаше замаяна с широко отворени очи. Устните й бяха подути от целувката, а косата сплетена около нея в диви, огнени облаци. Изглеждаше като току-що станала от леглото му, след като цяла нощ са се любили диво.

В името на всички богове, смяташе да й даде точно това.

С две ръце хвана блузата й на път да я разкъса, но бе прекъснат от странен шум.

Странен, ръмжащ шум. Премигна и забеляза леката руменина по страните на Кийли.

- Хм, това съм аз - каза и прехапа устни. - Или по-скоро стомахът ми, къркореше. Умирам от глад.

Седеше там в скута му, зачервена и желана. И внезапно срамежлива. Странно и непознато чувство се зароди и си проправи път през него, докато не излезе под формата на звук. Отне му малко повече време да осъзнае, че беше смях. Първият му истински смях след толкова много години.

Кийли наведе глава и леко се усмихна.

- Колко досадно, нали? Ти ме целуваш по начин, който може да се определи като „разклати основите на моята вселена“, а аз мисля за стомаха си. Но наистина съм гладна. -Усмивката й изчезна и тя се огледа. - Да не говорим, че независимо от този така красив момент, плод на нашата лудост, все още сме хванати в капан и трябва да измислим начин да избягаме от тук.