Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Жозефин, шепнеше той в отговор, ако знаеш, Жозефин, ако знаеш… Тя закриваше с длан устата му, отнемаше му думата и той хапеше дланта й, поемаше си дъх и повтаряше отново и отново, чакам те всеки ден, всяка минута, всяка секунда, всеки час, казвам си, ще дойде, сякаш нищо не е станало, ще седне насреща ми на терасата на кафенето точно когато не я очаквам, с омазани с вестникарско мастило пръсти, които ще изтрия един по един…
И той ближеше пръстите й един по един.
В гърдите й избухна ослепително слънце, нямаше сили да се държи на крака, останали й бяха само колкото да се вкопчи в него.
Той я прикрепяше, тя го притискаше, вдишваше го, научаваше го наизуст, за да го помни през времето, което щеше да я отдели от него.
Любов моя…
Думите излитаха и се въртяха във въздуха. Ох, възкликваше тя, изненадана от бликналото удоволствие, и пак, и пак повтаряше, любов моя, любов моя…
Той приемаше това изнурено признание за съучастничество, без да спира да се усмихва, долепил разтворени устни до нейните и усмивката му растеше, разширяваше се, превръщаше се в звездно знаме.
В този миг до слуха й стигна ехото на собствените й думи, след кратко колебание ги повтори, леко променени, ти си моята любов, моята любов вовеки веков, целуна ухото му, сякаш запечатваше бронирана каса, и се отпусна в умиротворена прегръдка. Останаха неподвижни в тъмното, наслаждаваха се на тези думи, изпълваха се с тях, скътвайки ги като провизии за бъдещето, за дните на голяма самота, на разяждащи съмнения и дълбока печал.
Любов моя, любов моя, тананикаха тихичко, увивайки се един в друг, все по-навътре в ъгъла на театъра, за да се скрият от всички и никой никога да не ги открие. Любов моя, гордо изправена, любов моя, ще те обичам вечно, любов моя, обичам те дори да ме горят жива, любов моя, по-силна от бури и от урагани, от вятъра пустинен и от планинския му побратим, от северняка и от всички ветрове от изток…
Прославяха любовта си, изковавайки нови думи, поднасяйки си ги в дар, добавяйки и други, благословени като нафора, по-меки от ешарфа от чинчила, по-упойващи от уханен тамян, редяха думи, вричаха се един на друг, слели се в едно.
Целуваха се, без да спират, целуваха се с думи, които ги носеха на крилете си и ги обвързваха като с вериги.
Тя постави длан на устните му, за да ги запечата завинаги, за да не излетят думите.
На свой ред той пъхна пръст в устата й, намазвайки я със слюнката на любовните думи, които бе изрекла, за да не се откаже никога от тях.
Двете й длани върху устните му…
Пръстът му, който пише върху нейните устни…
Това бе тяхната клетва. Талисманът им.
От тъмния ъгъл чуха тракането на седалките в залата, шум от разговори, от приближаващи стъпки.
Беше дошъл антрактът.
Разделиха се, без да бързат, върнаха се при стълбите, той приглади косата си с ръка, тя оправи сакото си, хвърлиха си последен изгарящ и победоносен поглед, пропуснаха хората да минат…
Вече нямаше от какво да се страхуват. Бяха се превърнали в смелия рицар и неговата дама, щяха да се разделят, за да се срещнат отново някой ден, без да знаят как и по какъв начин.
Всеки тръгваше по своя път, запазил в себе си отпечатък на другия.
Прекрасно е, когато любовта започва, помисли Жозефин, а ние сме постоянно в началото.
Вървяха, гледайки се в очите, за да останат заедно до последния миг.
Шърли чакаше в ложата. Забеляза блесналите очи на Жозефин, пламналите й страни и се усмихна едва забележимо. Предпочете да премълчи. Очите й не зададоха въпрос, само една палава искрица озари погледа й.
Жозефин седна на мястото си. Облегна на подлакътниците и двете си ръце, сякаш за да се върне отново в действителността. Пръстите й опипваха малките червени помпони. Замисли се. Стисна ръката на приятелката си.
— Благодаря, любима моя приятелко. Благодаря.
— You are welcome, my dear!
Шърли кихна няколко пъти.
— Намирам се на прага на смъртта.
И добави:
— А ти няма да си тук, за да се грижиш за мен!
Никълъс Бергсън чакаше Ортанс Кортес в ресторант „Улсли“, за да обядват заедно. Чакаше я вече двайсет минути и започна да се изнервя. Празният стол насреща сякаш му се подиграваше и го поставяше в положението на подчинен. Подмазвач, слуга, простак, присмехулно, нареждаше столът. Забравяш, че ти си художественият директор на „Либърти“, и позволяваш на една хлапачка да те води за носа! Shame on you! Засрами се! Така де! Тя се отнася с мен като с малко момче, процеди той през зъби, забивайки нос в менюто за десети път.