Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Когато искаш да забравиш за някого, през цялото време мислиш за него.
Жо трепереше от желание да стане и да хукне да го търси. Изобщо не трябваше да идвам в Лондон, той е тук навсякъде, би могъл да е в залата тази вечер… Огледа се и трепна. Ами ако не е сам?
Сигурно не би дошъл сам.
Затварям очи, отварям ги, той стои пред мен и казва, Жозефин, и…
Шърли обхождаше с бинокъла цялата публика като редовен посетител, който се опитва да открие познати лица. Жозефин си каза, че би могла да измисли някакво извинение, да стане и да излезе бързо, да пробяга разстоянието до апартамента му. Представяше си сцената, той ще си е вкъщи, зает с четене или с някаква работа, ще отвори вратата, тя ще се хвърли в прегръдките му и ще се целуват, ще се целуват…
Шърли стоеше неподвижно и със свободната си ръка въртеше винта, за да получи по-ясна картина. В един момент захапа горната си устна.
— Видя някого ли? — попита Жозефин, колкото да каже нещо.
Шърли не отговори. Изглеждаше завладяна от гледката и тънките й пръсти стискаха театралния бинокъл. Свали го и погледна Жозефин със странно изражение, сякаш не я виждаше, сякаш не седеше редом с нея. Жозефин се притесни и започна да се върти във фотьойла, чудейки се каква муха е ухапала приятелката й.
— Я ми кажи, Жо — започна Шърли колебливо, — не ти ли е топло?
— Луда ли си? Отоплението никакво го няма! Самата ти преди малко умираше от студ!
Шърли отметна кашмирения шал от раменете си и го подаде на Жозефин.
— Ще отидеш ли да го оставиш на гардероба, ужасно ми е горещо!
— Но… можеш просто да го оставиш на облегалката на фотьойла си.
— Не! Ще вземе да падне, ще го настъпя, даже има опасност да го забравя. Цял живот ще съжалявам, защото ми е подарък от майка ми.
— Аха…
— Нещо против ли имаш?
— Не, защо?
— Мога да отида и аз, обаче забелязах един бивш… приятел в залата и не ми се иска да го изпускам от поглед.
Аха, ето обяснението за странния поглед, помисли Жозефин. Иска да го следи, да го наблюдава с бинокъла, неприятно й е да го прави пред мен. Предпочита да ме отпрати под някакъв идиотски претекст, дори да умре от студ.
Тя стана, взе ешарфа и съучастнически се извърна към Шърли с красноречива усмивка, добре, разбрах! Оставям те сама.
— Иди на долния гардероб — нареди й Шърли, докато тя излизаше от ложата. — На другите винаги има много народ!
Жозефин се подчини и пое към гардероба на партера. Блъскаха я забързани мъже, начервени жени, поели към местата си в залата. Тя се дръпна към стената, търсейки с очи опашката пред гардероба.
Не беше само една, няколко се извиваха. Нареди се на едната, даде ешарфа, взе жетона и се върна по същия път.
Не бързаше да се прибира в ложата. Мислеше за своята колебливост и нерешителност. Защо не се осмелявам? Защо? Страхувам се от призрака на Ирис. Страхувам се да не наскърбя призрака на Ирис…
Спря, замислена.
Беше без чанта, без палто. Налагаше се да се върне в ложата и да обясни на Шърли…
И тогава…
Очите им се срещнаха на един завой на коридора.
Заковаха се на място, слисани.
Наведоха глава, сякаш се свиха от удар.
Подпряха се на стената, и двамата неподготвени за случващото се, изненадани от недовършения си жест — той току-що бе оставил дрехата си на гардероба, тя бе застинала с жетона от ешарфа на Шърли в ръка.
И двамата спрени посред лекото си волно движение, което допреди миг ги носеше напред.
Стояха неподвижни, облени от светлините на кристалните полилеи на голямото фоайе. Като двама непознати. Двама непознати, които се познават, но не трябва да се срещат.
Не трябва да се доближават един до друг. Не трябва да се докосват.
Знаеха го. Едно и също изречение, продиктувано от разума, едно и също изречение, сто пъти повтаряно, се въртеше в главите им като сигнална лампа.
Напомняха леко сковани, непохватни, неинтелигентни манекени.
Това, което той най-силно искаше в момента и което тя безмълвно крещеше, бе: да протегна ръка и да я докосна, да протегна ръка и да го докосна.
Стояха един срещу друг.
Филип и Жозефин.