Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Разделени от опашката от хора пред гардероба, които говореха високо, смееха се силно, дъвчеха, четяха програмата, говореха за пианиста вълшебник и за творбите, които бе избрал да изпълни тази вечер…
Стояха един срещу друг.
Галеха се с поглед, говореха си без думи, усмихваха се, питаха се, ти ли си? Наистина ли си ти? Ако знаеше… Пропускаха покрай себе си мъжете и жените, младите и недотам младите, нетърпеливите и спокойните, смаяни от изненада, застанали от двете страни на непрекъсващия човешки поток. Концертът щеше да започне всеки миг, бързо, бързо да оставят палтата си, да си вземат жетоните, бързо, бързо да седнат на местата си…
Ако знаеш само колко дълго те чаках, заявяваше единият с пламтящ поглед.
Ако знаеш колко ми липсваш, отвръщаше другият, зачервен, без да сваля очи, без да извръща глава.
И колко ми писна да те чакам…
Също колкото и на мен…
Говореха си, без да помръдват устни. Затаили дъх.
Опашката пред гардероба се бе разпръснала и продължителният звън напомняше, че концертът всеки момент ще започне. Гардеробиерката очакваше палтата на закъснелите, раздаваше последните жетони, подреждаше последното кожено палто, последната шапка, пътническа чанта и с книга в ръка се отпускаше на табуретката в очакване на първия антракт.
Звънецът продължаваше да звучи, театърът се пълнеше.
Последните посетители се втурваха запъхтени, търсеха разпоредителката изнервени, опасявайки се да не изпуснат началото, да не могат да влязат. Двамата чуваха врати да се отварят и затварят, чуваха скърцането на столовете, шум от гласове, кашлица, прочистване на гърло…
След това вече не чуваха нищо.
Филип хвана Жозефин за ръка и я заведе в едно ъгълче на стария театър, което миришеше на прах и на вечност.
Толкова силно я притисна до себе си, че дъхът й секна. Завря нос във врата му, сключи ръце на тила му и от гърдите й се изтръгна болезнена въздишка, последвана от стон на удоволствие.
Той я притискаше, притискаше я, обгръщайки я с ръце, за да не може да му избяга.
Обсипваше я с целувки. Целуваше я по косата, по врата, разтваряше бялата й блуза и целуваше раменете й, тя не се съпротивяваше, забила устни във врата му, леко го хапеше, ближеше, опитвайки вкуса на кожата му, припомняше си познатия мирис на индийска подправка, затваряше очи, за да го запечата завинаги във флакончето на паметта си, за да си го припомня и да му се наслаждава по-късно…
По-късно… мирисът на кожата му, смесен с уханието на тоалетната вода, която употребяваше, миризмата при яката на изпраната и изгладена риза, набождащата брада, малката гънка на врата му при яката на ризата…
Филип, шепнеше тя, милвайки косата му, Филип…
Жозефин… той леко я захапваше по ушите, по кожата.
Тя се отстрани, повтаряйки, ти ли си, ти ли си? Най-сетне… наистина ли си ти? Дръпна се, за да го разгледа по-добре, да си припомни лицето, очите му…
Той отново я придърпа към себе си.
Двама непознати, свити в мрачния ъгъл на театъра, стъпили на скърцащия паркет под прикритието на тъмнината.
Целуваха се бързо и задъхано, ненаситно, наваксваха изгубените часове, седмици, месеци, вкопчени един в друг с желанието да имат десет хиляди усти, десет хиляди ръце, за да не се пуснат никога вече, за да се заситят завинаги.
Целувка на две лакоми хидри.
Ненаситни.
Защо? Защо?, повтаряше Филип, повдигайки косата на Жозефин, за да види очите й. Защо това мълчание, защо не обясни нищо? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че не разбирам? Смяташ, че съм толкова глупав?
Тонът му ставаше нетърпелив, груб, раздразнителен. Дръпна Жозефин за косата, за да я принуди да вдигне глава.
Мълчи, умоляваше тя, вклинила бедро между неговите, увила другото около хълбока му, буквално увисвайки на него, сякаш бе малко дете, което се катери по високо, опасно, забранено дърво. Мълчи, стенеше тя, мълчи… Не трябва да говорим.
Само устата ми върху твоята, зъбите ти да ме хапят, езикът ти да ме ближе, да ме всмуква, а аз се разтварям, разцепвам се на две и нищо освен телата ни сред заобикалящата ни тишина, само без думи, умолявам те, кръв, плът, дъх, слюнка, въздишки, преливащо удоволствие, но никакви думи. Думите убиват, любов моя, думите убиват… Ако позволим една-единствена дума да се изплъзне от устните ни, да се смеси с дъха ни, ще изчезнем като два малки обезумели елфа.