Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— А Гари? Виждаш ли се пак с него?
— Не. Нямам време. Още повече че последния път ме изостави сама посред нощ на улицата.
— Странно, не е в стила му — не много убедено каза Жозефин.
— Чух обаче, че сериозно се занимавал с пианото. Имал чудесни отношения с учителя си, който бил за него като баща, като настойник, служел му за пример за подражание. Били свързани с истинско мъжко приятелство. Колко вълнуващо! Говори се, че дори не го запознавал с приятелите си, за да може да го запази единствено за себе си. Луда работа. Влюбят ли се, хората стават ревниви, обсебващи…
— Радвам се за него. Не беше здравословно да няма край него мъж, на когото да подражава.
Ортанс отметна назад дългата си коса, сякаш за да приключи със случая „Гари Уорд“ и липсата на баща в живота на момчетата. Не беше неин проблем. Всичко, което не я засягаше пряко, не я интересуваше.
Жозефин се замисли за Антоан. Ортанс беше много близка с баща си, но никога не говореше за това. Вероятно й се струваше безполезно. Миналото е минало, да се погрижим за настоящето.
Не посмя да я разпитва повече и попита дали задушеното говеждо й е харесало.
Това бе последната им вечер заедно. На другата сутрин Жозефин пътуваше за Париж.
— Какво ще кажеш да отидем на концерт? — предложи Шърли, влизайки в стаята на Жозефин. — Имам два билета за отлични места, даде ми ги една приятелка. Нещо непредвидено й се случило в последната минута, болно дете…
Жозефин отговори, че идеята е много добра, и попита дали трябва да се облече официално.
— Направи се красива — отвърна Шърли загадъчно, — човек никога не знае…
Жозефин й хвърли разтревожен поглед.
— Какво пак си намислила?
— Аз? — възропта Шърли, преструвайки се на засегната. — Няма такова нещо! Какво си въобразяваш?
— И аз не знам. Имаш съзаклятнически вид.
— Имам вид на вълшебната флейта. Обожавам да ходя на концерти.
Дори не ме принуждава да лъжа, продължи да разсъждава наум Шърли, нищо не съм уредила. Просто знам, че тази вечер Филип ще бъде сам в залата.
Беше звъннала у тях сутринта, за да разбере как е Александър, бил вкиснат, защото боледувал от грип вече няколко дни. Поговори с Ани, гледачката, петдесетгодишна, добре закръглена, яка бретонка. Тя я харесваше и чувството на симпатия, изглежда, бе взаимно. В наше време бавачката играе ролята на доверената прислужница от пиесите на Расин. Тя е в течение на всичко, но издава тайните само ако успееш да я разприказваш. Ани беше безхитростна и лесно се отпускаше. Обясни й, че Александър се подобрявал, температурата спаднала, и Шърли попита дали може да го навести. Ани отвърна, че да, разбира се, обаче господин Дюпен няма да си бъде вкъщи, тъй като довечера ще ходи на концерт. В Роял Албърт Хол добави тя с гордост, ще има изпълнения на сонати на Скарлати и господин Дюпен много ги харесва. Ани трудно прикриваше горещата си привързаност към своя работодател.
Шърли затвори телефона. В главата й вече зрееше план. Ще отидат на концерт и така ще нагласи нещата, че Филип и Жо случайно да се срещнат в коридорите в антракта. В любовта „който не хитрува, няма да палува“, и тъй като и двамата упорстваха да се изкарват прокълнати любовници, налагаше се да изиграе ролята на сватовница.
Валеше ситен дъждец, докато се качваха в таксито за Кенсингтън Гор, и Шърли побърза да се загърне в дълъг розов ешарф от кашмир.
— По-добре да си бях облякла палто — укори се тя, давайки адреса на шофьора.
— Искаш ли да се върна и да ти взема някое — предложи Жозефин.
— Не, и така ще мина… В най-лошия случай ще умра с продрани от кашлица гърди, храчейки кръв… Ще бъде много романтично!
От таксито притичаха до входа на театъра и се смесиха с тълпата, която бързаше да нахълта във фоайето. Билетите бяха у Шърли, която си пробиваше път, приканвайки Жозефин да не изостава.
Ложата беше просторна, с шест фотьойла от червено кадифе с малки помпони, полюшващи се на подлакътниците. Седнаха и се заеха да наблюдават как залата постепенно се пълни. Шърли извади бинокъл от чантичката си. Сякаш инспектира войските, каза си Жозефин, развеселена от сериозното изражение на приятелката си, след което замислено повтори няколко пъти, утре се връщам, без да съм го видяла, а той дори не подозира, че съм тук… утре си тръгвам, тръгвам си… Чудеше се как така ще напусне Лондон и ще остави Филип зад гърба си, а всъщност бе прекарала цяла една седмица толкова близо до него. Вдигна глава към стъкления купол на концертната зала, за да прикрие напиращите в очите й сълзи.