Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Не, не искам. Защо досега не съм те видял?
— Защото не знаех къде живееш. Единственият адрес, с който разполагах, бе адресът на колежа. Този следобед поразпитах из офисите. Между другото, как се казва градът, където живеят родителите ти?
— Плано. Защо?
— Мислех, че ще поискаш да им се обадя.
— Не си прави труда — отвърнах и се отпуснах в леглото. От системите във вените ми сякаш се вливаше лед. — Разкажи ми за Рим.
— Добре — каза Хенри и започна много тихо да разказва за прекрасната етруска керамика във вила Юлия, езерцата с водните лилии и фонтаните в нимфея81 пред нея; за вила Боргезе и Колизея, гледката от Палатинския хълм рано сутрин, за това колко ли красиви са изглеждали баните на Каракала в древния Рим, с мрамора и библиотеките, с огромния кръгъл калдарий82 и фригидария83, чиито голям празен басейн е запазен до наши дни, както и за много други неща, които вече не помня, защото заспах.
Останах в болницата четири нощи. Хенри бе край мен почти през цялото време, носеше ми безалкохолни напитки, когато го помолех, донесе ми и бръснач, четка за зъби и една от своите пижами — от мек египетски памук, кремава на цвят и невероятно мека, с инициалите ХМУ (М за Марчбанкс), избродирани с малки алени букви на джобчето. Донесе ми също молив и хартия, които изобщо не ми трябваха, но без които той самият би бил загубен, както и огромно количество книги, половината бяха на езици, които не четях, а за другата половина нямаше никакво значение на какъв език са написани. Една нощ (главата ме болеше от Хегел) го помолих да ми донесе списание, той ме погледна доста озадачено и когато се върна ми подаде специализирано издание („Фармакологията днес“), беше го намерил в чакалнята. Почти не си говорехме. През по-голямата част от времето той четеше с такава съсредоточеност, че ме изуми — по шест часа без прекъсване, при това без да вдига поглед. Почти не ми обръщаше внимание. Но остана с мен през всичките тежки нощи, когато дишах с мъка и дробовете ме боляха толкова силно, че не можех да заспя. Веднъж, когато дежурната сестра закъсня с три часа, за да ми даде лекарството, той я последва мълчаливо в коридора и там й изнесе една от своите сподавени и монотонни речи, чийто сериозен и красноречив укор обаче малко умилостивиха сестрата. Тя бе надменно и обръгнало същество, с боядисана като на застаряваща сервитьорка коса и готова злобна забележка за всекиго. Първоначално изтръгваше лепенките на маркучите грубо и ме превръщаше в черно-син игленик, докато търсеше вени, но след речта на Хенри бе по-внимателна с мен, а веднъж, когато ми проверяваше температурата, дори ме нарече „мило“.
Лекарят от спешното отделение ми каза, че Хенри ми е спасил живота. Да чуеш такова нещо бе драматично и носещо удовлетворение, повторих го пред известен брой хора, но тайничко си мислех, че бе преувеличение. Годините изминаваха и започнах да си мисля, че лекарят е имал право. Когато бях млад, си мислех, че съм безсмъртен. В краткосрочен план се възстанових много бързо, но в дългосрочен така и не преодолях онази зима. Оттогава имам проблеми с белите дробове, костите ме болят при най-лекото захлаждане и много лесно се простудявам, а в миналото това никога не се случваше.
Предадох на Хенри думите на лекаря, но той не бе доволен. Намръщи се и направи някаква кратка забележка, която се изненадвам, че съм забравил, но бях толкова смутен, че никога не споменах отново този факт. Вярвам, че той наистина ме спаси. И ако има място, където пазят списъците с добрите дела, то съм сигурен, че до името му има една златна звезда.
Но аз се разнежвам. Понякога, когато си мисля за тези неща, наистина ставам сантиментален.
Изписаха ме в понеделник сутринта с шише антибиотици и набодена от спринцовки ръка. Настояваха да ме избутат до автомобила на Хенри в инвалидна количка, въпреки че можех да вървя и ми се струваше унизително да ме избутат като пакет.
— Откарай ме в мотела „Катамаунт“ — казах, докато потегляхме към Хампдън.
— Няма. Ще дойдеш да живееш при мен.
Хенри обитаваше първия етаж от една стара къща на Уотър стрийт в северен Хампдън, на една пресечка от жилището на Чарлс и Камила, по-близо до реката. Не обичаше да приема гости, бях ходил в дома му само веднъж, при това за минута-две. Апартаментът бе значително по-голям от този на Чарлс и Камила, и доста по-празен. Стаите бяха големи и безлични, подът настлан с широки дъски, прозорците без завеси, стените бяха боядисани в бяло. Мебелите бяха качествени, но изподраскани, семпли и доста малко на брой. Цялото място имаше призрачен, необитаван вид, в някои от стаите нямаше съвсем нищо. Близнаците ми бяха разказали, че Хенри не харесва електрическото осветление и тук-там по первазите на прозорците видях керосинови лампи.