Аз съм пилигрим

Беше малко по-млада от него, с огромни очи и чувствени устни. При внимателен оглед отблизо видях, че е адаптирала кимоното си свободно - беше много по-стегнато в ханша и на бюста, отколкото кимоната, които можеш да видиш в Токио. За да улесни движенията си, го бе цепнала отзад от подгъва до бедрата и когато крачеше из стаята, от прилепването и огъването на коприната по тялото ѝ ставаше ясно, че не се безпокои за вдлъбнатини от бикини и презрамки на сутиени. Просто не носеше такива неща. Цялостният ефект беше примамлив и смахнат.

-      Чай? - попита тя.

Кимнах и Battleboi се обърна към мен.

-      Това е Рейчъл-сан.

Тя ме погледна и ме удостои с най-милата усмивка на света.

Battleboi? Рейчъл-сан? Стара Япония край „Уолгрийнс“? Каквото и да смятаха във ФБР за способностите му, не таях големи надежди - имах усещането, че си имам работа с клиенти на социалните служби.

След три часа бях принуден да променя мнението си драстично. Лоренцо - поне така го нарече Рейчъл веднъж - не само заличи името ми от списъците на съучениците, но каза, че може да направи същото и с много по-трудно достъпните файлове на академия „Колфийлд“ и дори Харвард.

-      Можеш да заличиш всички следи, че съм учил и посещавал лекции? - попитах. - Сякаш Скот Мърдок никога не е стъпвал в „Колфийлд“ или Харвард?

-      Защо не? - засмя се той. - На тая шибана планета сега има толкова много хора, че сме се превърнали в по няколко реда код на харддиск. Изтриваш ги и преставаш да съществуваш, добавяш ги - и се превръщаш в някой. Искаш да станеш професор? Кажи ми в кой университет. Искаш сто милиона? Просто трябва да си поиграя с бинарния код. Между другото, ако искаш, можеш да ме наричаш Бог.

-      Благодаря, обаче Battleboi започна някак да ми харесва. - Усмихнах се.

Късно същата вечер видях как пусна и последните академични постижения на доктор Мърдок в електронната бездна.

-      Срамота - каза. - Толкова учене, а сега няма и следа.

Нямаше какво да кажа, защото ме връхлетяха спомени - особено за Бил, който единствен дойде със старото си ферари до Бостън за дипломирането ми.

След като Лоренцо се увери, че не е оставил никаква следа от манипулирането на данните, му казах за следващия проблем от списъка - правителствените компютри и обявите за назначенията, които трябваше да бъдат прочистени.

-      Колко са? - попита той.

- Двеста, може би повече.

От изражението му бих си помислил, че съм му предложил да направи сепуко.

-      Нека позная - това е спешно, нали? - Но не изчака отговор, защото го знаеше. - Имаш ли копия от тези обяви, или трябва да ги търсим сами?

Поколебах се. Бен Брадли и жена му разполагаха с цялата информация, но те бяха и последните хора, с които исках да говоря.

-      Ще трябва да помисля - отговорих.

-      Ако трябва да започнем от нула, може да минат месеци. Обади се, когато решиш - каза той и започна да изключва компютрите.