Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Свих рамене - наистина ми беше все едно.
- Този тип е на двайсет и три, а е може би най-добрият на света.
- Колко време ще лежи? - попитах, за да покажа някакъв интерес.
- Не е решено още. Може и да не лежи, ако продължи да сътрудничи и да ни помага да хващаме самураите кракери, които правят също толкова лоши неща. Никът му онлайн беше Battleboi, така че го наричаме с това име.
- Battleboi? - попитах, несигурен дали съм чул правилно.
- Да. Пише се с i накрая. Испански задник. Израснал е в Маями, но сега живее наблизо, край Канал Стрийт, до „Уолгрийнс“121.
Погледна ме и погледите ни се срещнаха. Защитната броня падна и си дадох сметка защо ми разказва тази история.
- Както и да е, достатъчно за моите проблеми - трябва да спра, преди да кажа нещо незаконно. Мога ли да направя нещо друго?
- Нищо. Това е повече от достатъчно. Благодаря - казах сърдечно. Той стана и тръгна към вратата.
Преди да отвори спря и се обърна към мен.
- Радвам се, че успях да помогна с номера на социалната осигуровка. Познавам репутацията ти - много от нас я познават. За мен беше чест, наистина, да се запозная със Синия ездач.
Каза го с такова възхищение, а ръкостискането му беше достатъчно силно, за да превърне въглища в диаманти. Чак се стъписах. Помощниците му ме гледаха мълчаливо, с респект, предполагам би могло да се каже, докато крачех към асансьора. Макар и да се чувствах поласкан, нямаше как да не си спомня думите на една стара песен - че свещта изгасва много по-рано от легендата.
Излязох и взех такси. Гледах лицата на минувачите. Сенките се удължаваха и отново изпитах странно чувство за изолация, сякаш съм чужденец в собствената си страна. Знаех, че ако човек продължава по този път, скоро умира за света - виждаш такива хора седнали на пейка в парка, в читалните на обществените библиотеки, в чакалните на железопътните гари. Чудно бъдеще, помислих си. Но нямаше какво да направя - керванът си върви, кучетата си лаят и беше ужасно важно да погреба миналото си.
Таксито спря пред „Уолгрийнс“, минах покрай сградата и видях малка врата, сгушена в стената. Имаше само един звънец и до него няколко думи - на японски. Страхотно.
Зачудих се дали съм разбрал правилно човека от ФБР, но въпреки всичко натиснах бутона.
13.
Отговори троснат мъжки глас, на английски.
Казах му, че общ приятел, който работи на двайсет и третия етаж в сграда наблизо, ме е посъветвал да се отбия при него. Той натисна домофона и ми отвори. Докато се качвах по стълбите, забелязах, че някой е положил сериозни усилия да прикрие четирите камери, които наблюдават стълбището. Тревоги заради руската мафия, предположих.
Свих по един коридор и след като очите ми свикнаха с тъмнината, го видях - Battleboi стоеше точно пред мен, в рамката на стоманена врата, с която би се гордяло всяко свърталище на наркодилъри. Най-изненадващото нещо не беше обемът му - макар че сигурно тежеше двеста килограма. Най-изненадващото беше облеклото му - като на средновековен японски даймьо131. Кракер-самурай първи клас, дадох си сметка.
Беше с убийствено скъпо копринено кимоно и традиционни японски чорапи с отделно пръстче за палеца, а черната му коса беше намазнена и стегната на топка на тила. Ако някой търси сумо борец от латиноамерикански произход, познавам точния човек. Поклони се леко - минимумът добри маниери, поради което реших, че не харесва особено общия ни приятел от двайсет и третия етаж - и се отдръпна настрани, за да ме пусне да вляза.
Феодалните му владения се простираха само върху четири стаи на странична уличка, но подовете бяха покрити с красиви татами, пространствата бяха отделени с прегради, а едната стена беше скрита зад старинен рисуван параван с планината Фуджи, който, можех да се обзаложа, му бе струвал поне двайсет хиляди от най-скъпите кредитни досиета.
Още с прекрачването на прага едва избегнах светски конфуз - в последния момент осъзнах, че трябва да събуя обувките си и да ги сменя със сандали за гости. Докато развързвах варварските си боти, попитах как да го наричам.
Той ме изгледа недоумяващо.
- Как така? Не са ти казали?
- Казаха ми - отговорих. - Просто не ми се струва уместно да наричам някого Battleboi в лицето.
Той сви рамене.
- Не ми пука, задник - каза и ме заведе до две възглавнички на пода.
- Заместник-директорът спомена, че му помагаш - започнах, като че ли съм дошъл с пълното съгласие на Човека.