Проклятието на черната луна

После В’лане се изправи в него, но не като Фае и не като рокера. Беше версия на себе си, която никога не бях виждала. Изглеждаше като човек и определено беше заглушен. Но все още беше нечовешки красив. Носеше бял бански, който перфектно контрастираше със златистата му кожа и показваше безупречното му тяло. Косата му се плъзгаше като коприна по голите му рамене. Очите му бяха кехлибар, топли и подканващи.

Беше дошъл да ме накаже. Знаех го. И все пак исках да изляза навън, да прецапам през дъжда и да се присъединя към него в слънчевия му оазис. Да хвана ръката му. Да избягам за малко в страната на Фае, където можех да играя волейбол и да пия бира с перфектно убедителната илюзия за Алина. Натъпках тази мисъл обратно в заключената ми кутия и проверих веригите. Те не държаха много добре днес.

„Ще се погрижа за теб по-късно – беше казал снощи. – Ти наруши сделката ни. Има цена за това.“

– Остави ме на мира, В’лане! – извиках през прозореца. Викът ми отекна от стъклото обратно към мен и не бях сигурна, че е чул. Може би можеше да чете по устните. Внезапно стъклото, което ни разделяше, изчезна. Капки дъжд, понесени от вятъра, зашибаха лицето ми, ръцете ми.

– Простено ти е, МакКайла. След размишление осъзнах, че вината не е твоя. Ти не си отговорна за намесата на Баронс. Не очаквам да си способна да го контролираш. За да демонстрирам моето разбиране, дойдох не за да те накажа, а да ти дам подарък.

Всички негови „подаръци“ имаха прикачени уловки и му го казах с език, който имаше вкус на нектар.

– Не и този. Този е за теб и само за теб. Аз няма да спечеля нищо от него.

– Не ти вярвам.

– Можех да те нараня много по-рано, ако исках.

– Е? Може просто да си го отлагал, за да ме измъкнеш за големия финал – забърсах дъжда от лицето си и избутах косата си назад. Тя едновременно се къдреше и клюмваше и се превръщаше в неудържима бъркотия. – Можеш да върнеш стъклото обратно по всяко време.

– Поех ръката ти и те придружих в коридорите на моите врагове, доверих ти се, че няма да ме Нулираш. Върни ми честта, Шийте зрящ! – температурата падаше. – Дадох ти името си, начина да ме призовеш по твоя воля – дъждът се превърна в суграшица.

– Не вдъхновяваш доверие с малката си проява на раздразнение – силен порив на вятъра захвърли внезапно кофа дъжд върху мен.

– О! Направи това нарочно! – прокарах ръкав през лицето си, за да го забърша. Не помогна. Пуловерът ми беше прогизнал.

Той не отрече. Просто килна глава и ме загледа.

– Ще ти кажа за този, когото наричаш лорд Господар.

– Аз не го наричам лорд Господар и никога няма да го наричам така – наежих се. Преборих се с порива да изскоча през прозореца, да го сграбча и да настоя да разбера какво знае.