Проклятието на черната луна

Кимнах.

Дани наглеждаше касата вместо мен, докато изтичах горе и взех моя Кодак. Промених настройките, за да прави снимки с възможно най-висока резолюция, и ù казах да се погрижи да хваща целите страници, за да мога да ги сваля на компютъра си, да увелича снимките и да чета. Казах ù да ми се обади веднага щом ги направи и тогава ще уговорим място и време за срещата.

– Пази се, Дани! – казах аз, докато тя изкарваше колелото през вратата. По улиците на Дъблин бушуваше буря и нямах предвид онези плътни, черни облаци, които се влачеха над покривите. Можех да я усетя. Сякаш се издигаше наистина лоша черна луна и още по-лоша беда беше на път. Бях танцувала на тази песен онази вечер. Не бях в състояние да я изтръскам от главата си. Музиката беше прекалено игрива и щастливо звучаща, за да бъде придружена от такива мрачни предсказания.

Дани погледна през рамо към мен.

– Ние сме нещо като сестри, нали, Мак?

Нож се завъртя в корема ми. На лицето ù грееше такава надежда.

– Да, предполагам, че сме.

Не исках друга сестра. Никога. Не исках да се тревожа за друг, освен за себе си.

Но все пак отправих нещо максимално близко до молитва, като прошепнах тих призив към вселената да я пази, докато затварях вратата.

Тъмните облаци, които пълзяха над града, избухваха и се сблъскваха. Дъждовните капки хапеха със зъби от октомврийски студ, бързо наводниха настилката, задръстиха канавките, преляха над решетките и ометоха всички мои клиенти.

Каталогизирах книги, докато зрението ми се замъгли. Направих си чаша чай, включих газовото отопление, сгуших се до огъня и разлистих книга с ирландски приказки, като търсех истината в митовете, докато ръчках в обяд, който беше английският еквивалент на супа с макарони. Нямах много апетит, откакто ядох Ънсийли. Не и за храна.

Снощи с Баронс не си казахме и дума чак до книжарницата. Той ме остави отпред и изчака да вляза. После ми показа усмивка, която беше цялата зъби и гаднеене, и отпраши право в Мрачната зона, успявайки да каже „Майната ти, госпожице Лейн!“, без дори да си прави труда да си отвори устата. Той знае колко ми е неприятен отказът му да ми каже защо Сенките не го ядат.

Аз искам да бъда толкова безстрашна. Аз искам да бъда толкова лоша и корава, че всички чудовища да ме оставят на мира.

Извадих листа от дневника на Алина от джоба си и го прочетох отново, този път по-бавно.

Най-лошият ù страх се беше превърнал в истина и аз бях тук, оставена сама с цял живот неказани и ненаправени неща. Така и не бях получила прегръдка. Знаех, че трябва да се промъкна покрай този емоционален удар и да се фокусирам върху Пророчеството на Убежището, петте и новите въпроси, които дневникът ù беше повдигнал, но бях отклонена от това от нахлулите в мен спомени. Имаше толкова много вечери, в които се просвах на леглото си, докато говорех с Алина по телефона. Мама винаги правеше хубави неща, изпълвайки къщата с аромата на мая, на крем карамел и на подправки. Татко винаги крещеше на Брейвс със стария Марли, по време на бейзболния сезон. Бърборех безсмислено за момчета и за училище и не спирах с моите идиотски оплаквания от неща, от които обикновено се оплаквах, като през цялото време вярвах, че двете с нея сме безсмъртни.