Злокобен танц

И все пак, понякога горилата се измъква на свобода. Децата разбират, че тази форма на тяхното въображение трябва да се държи под ключ („Това е само филм, нали? Не може да се случи наистина?“… или както Джудит Виорст пише в една от своите великолепни детски книжки: „Мама казва, че няма призраци, вампири и зомбита… обаче…“). По принцип обаче преградите в детския ум са доста по-паянтови от тези на възрастните. Не вярвам, че съществуват хора без въображение (макар да съм се убедил, че има такива, на които им липсва всякакво чувство за хумор), но понякога изглежда точно така, защото някои хора изграждат не просто клетка за горилата, а същински банков сейф с все секретните ключалки.

Веднъж споменах в едно интервю, че повечето големи писатели имат любознателен детски израз на лицата си и това важи с двойна сила за авторите на фантазии. Това вероятно е най-забележимо на лицето на Рей Бредбъри, който все още изглежда като момчето, което е бил в Илинойс, независимо, че е прехвърлил шестдесетте и има прошарена коса и дебели очила. Робърт Блох все още има лицето на шестокласника майтапчия, клоуна на класа, ако щете, въпреки че също е над шестдесетте (колко точно над не смея да предположа, за да не насъска Норман Бейтс71 по мене). Това е лицето на момчето, което се скатава на задния чин — поне, докато учителят не му нареди да седне най-отпред, а това не отнема много време — и скрибуца с длани по повърхността на чина си. Харлън Елисън има лицето на жилаво градско хлапе, достатъчно уверено в себе си, та да проявява великодушие в повечето случаи, но напълно способно да ви разкатае фамилията, ако нещо му се отваряте.

Това изражение, което се опитвам да опиша (или по-скоро да илюстрирам, защото точното описание е невъзможно), вероятно е най-ясно отпечатано на лицето на Исаак Башевис Сингер, който, макар да е обявен за „нормален“ литературен автор от критиката, е отделил една съществена част от кариерата си за изброяването и класифицирането на дяволи, ангели, демони и дибуци72. Вземете някоя книга на Сингер и хубавичко разгледайте снимката му (като свършите със снимката, нищо не пречи да прочетете и самата книга, нали?). Вярно, на пръв поглед ще видите старческо лице, но то е само на повърхността и отдолу съвсем ясно прозира момчешката физиономия. Особено в очите му — млади и ясни.

Една от причините за тези „младолики“ физиономии, вероятно е фактът, че авторите на фантазии много си харесват горилата и никога не са си давали труд да укрепват клетката й. Затова част от тях така и не завършват архивирането на въображението, което е неотменна част от порастването и придобиването на ограничения светоглед, абсолютно задължителен за всеки уважаващ себе си възрастен. Един от парадоксите на хорър жанра и фантазията като цяло е, че авторите приличат на мързеливите прасенца, които си построили къщи от слама и клонки. Но вместо да си научат урока и да си построят новата къща от тухли като разумния си по-голям брат (завинаги запечатан в съзнанието ми с инженерската шапка, която носеше във версията на Дисни) писателите отново и отново си строят паянтови сламени колиби. Защото по някакъв побъркан начин на тях им харесва, когато големия лош вълк дойде и ги издуха, точно както им харесва, когато горилата се измъкне от клетката си.