Злокобен танц

Марс е раят, решават космическите пътешественици. Местните приемат земния екипаж в домовете си, където гостите спят безметежно, заситени с хамбургери и наденички, и с маминия ябълков пай. Само един сред тях подозира кръвосмразяващата истина и се оказва прав. И още как! Но дори и той се отърсва от заблудите си твърде късно… защото през нощта познатите обични лица започват да се топят, да се разтичат и да се променят. Любвеобилните мъдри очи се превръщат в катранени ями, пълни с убийствена омраза. Розовобузестите лица на баба и дядо се издължават и пребледняват. Носът се превръщат в набръчкан хобот, устата — в зейнала паст. Нощта се изпълва с промъкващи се страхотии, с безнадеждни писъци и късно осъзнат ужас, защото Марс изобщо не е рай, а адско обиталище на омраза, заблуда и смърт.

Онази нощ не си спах в леглото. Останах да спя на прага на вратата, където осезаемата разумна светлина на лампата в банята осветяваше лицето ми. Такава беше силата на радиото в своя апогей. Сянката, уверяваха ни в началото на всеки епизод, има „силата да замъглява човешкия ум“. Струва ми се странно, че когато става дума за художествената измислица в медиите, тъкмо телевизията и киното успяват да замъглят онази част от ума ни, където се подвизава въображението, и го правят чрез диктатурата на визуалната художествена реалност.

Ако приемете, че въображението, това е създание на ума, притежаващо стотици възможни форми (представете си например, че Лари Талбот е обречен да се превръща не само в създание, подобно на вълк при всяка пълна луна, а в цяла поредица зверове, от въркоакула, до въркобълха), тогава една от тези форми ще е разбеснялата се горила, опасен звяр, неподлежащ на контрол.

Ако това ви се струва твърде мелодраматично, помислете за децата си или за децата на ваши близки (изобщо не се занимавайте със собственото си детство, дори да си спомняте някои събития с известна точност, спомените за емоционалното състояние в детството ви ще са напълно погрешни), които просто не са в състояние да изключат светлината в коридора или да слязат в мазето, или да си вземат палтото от дрешника, защото са чули или видели нещо, което ги е изплашило — и дори не е нужно да е било филм или телевизионно предаване. Вече споменах страховитата вечерна двойка, а Джон Д. Макдоналд разказва как синът му седмици наред изпитвал ужас от нещо, наречено „Зеления косач“. Накрая Макдоналд и жена му открили за какво става дума — по време на вечеря, техен гост бил споменал Мрачния косач, но синът им не чул добре70. По-късно Макдоналд използвал „зеления косач“ за заглавие на една от историите си за Травис Макджий.