Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
– Да, да, разбирам – промърмори Мариус, уверен, че Дъглас е луд.
– Всъщност печелех пари по независимо какъв начин. Исках да постигна целта си и продължавах да вървя напред, без да се тревожа от препятствията, като приемах смело всички последици от теорията си... Така понякога създавах едновременно и длъжника, и имота. Ипотекирах имоти, които не съществуваха или пък не принадлежаха на въпросните лица, потърсили заем... Друг път, когато имах голяма нужда от пари, с които да посрещна непредвидените разходи, подписвах с имената на първите търговци от Марсилия полици за джиросване, които пусках в обръщение със загуба, след като аз самият ги джиросвах... Виждате добре, че не скривам нищо от вас и сам се обвинявам. Разкривам ви всичко за себе си, защото искам да се оправдая, и трябва отсега нататък да се откажа от прилагането на системата си.
Мариус буквално изпадна в ужас. Проникваше с тръпка в мислите на този човек. Оценяваше деянието като неморално явление, преживяваше странната изповед като кошмар. Имаше чувството, че е попаднал сред шума и пушека на някаква машина и зъбчатите ѝ колела го смазваха.
– И така, добре разбрахте същността на метода ми – продължи Дъглас. – По принцип бих искал да съм банкер, да извличам дивиденти от парите, които минават през ръцете ми. Придобих на мое собствено име сгради, които сметнах, че мога да препродам с печалба. Моята теория с фалшивите имена оправда очакванията ми. С помощта на тези имена не отпратих никой, който бе дошъл за помощ при мен. Според случая бях заемодател, длъжник, продавач и купувач. Когато парите от личния ми кредит или тези, които бях давал на въображаемите клиенти, не ми достигаха, вземах заем от първия срещнат – роднина, приятел или клиент с право да освободя по-късно имуществото на човека, така както го бях ипотекирал без негово знание. С една дума, кантората ми се превърна в банка.
– В място за ограбване на клиентите – извика Мариус, – в манифактура за фалшификации!
Дъглас сви рамене:
– Би трябвало да сте ме разбрали и да видите, че никога не съм се стремял да обирам клиентите си. Надявам се, че след малко ще ме оправдаете... Остава да ви разкажа за най-доброто си изобретение. За да управлявам придобитите имоти и движа заетите суми, реших да използвам пълномощници, които щяха да представляват редовно моите четиридесет въображаеми лица. Избрах за тази работа почтени млади хора, които станаха мои несъзнателни съучастници. Бях сигурен в системата си, непременно щях да облагодетелствам тези, които ми помагаха, ако досадни обстоятелства не ми бяха попречили да успея. Когато ви предложих да представлявате Отие, уверявам ви, исках само да ви помогна и включа в печалбите, които щеше да ми донесе тази превъзходна сделка.
Последните думи вбесиха Мариус. Смелостта му се бе изчерпала, чувстваше, че ще полудее, ако продължава да слуша странната изповед на Дъглас.
– Изслушах ви търпеливо – промълви разтреперан младежът. – Гнусните деяния, за които ми разказвате с невероятна наглост, ми доказват, че сте глупак и мошеник.
– А, не! – прекъсна го нотариусът и удари с юмрук по бюрото си. – Явно не сте ме разбрали. Повторих ви четири или пет пъти, че съм банкер... Изслушайте ме, за Бога!
Дъглас се изправи и застана пред Мариус. Нищо в държанието му не издаваше страх или срам.
– Нарекохте ме мошеник и крадец и аз ви оставих да ме обиждате, защото ме осъждате от името на обществото, говорите като кралски прокурор, който би съдил постъпката ми според закона. Ако искате да ме разберете, би трябвало да погледнете нещата от другата страна... Помислете малко. Крадец е този, който взема пари от друг и като си напълни джобовете, бяга, нали така? А на мен никога не ми е идвала мисълта за кражба. Вече шест години прилагам системата си, а съм толкова беден, колкото и в началото... Операциите ми не се увенчаха с успех, дори изгубих няколко хиляди франка, които ми принадлежаха. Знаете какъв живот водех: пиех вода и ядях хляб, водех съществувание на скромен и неуморен труженик. Единственият лукс, който съм си позволил, бяха няколкото дарения. Странният крадец, който живя в кабинета си като в манастир и движеше такива огромни суми, дори не се опита да си присвои и едно су! Признайте, че ако наистина бях крадец, отдавна щях да съм натрупал цяло състояние и да избягам,
Мариус го погледна изненадан и объркан. Наистина не бе поглеждал на въпроса откъм тази страна. Очевидно нотариусът имаше право: не можеше да бъде обвиняван в кражба.