Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Аз отново потърках пирона.
— Тогава кажи на мъжа си да приготви копията си.
— Няма нужда аз да му казвам — мрачно отговори тя.
Чудя се дали тази война някога ще свърши. Защото от както се помня бритите воюват със саксите и въпреки че спечелихме веднъж една голяма победа над тях, в годините след тази победа те ни отнеха много от земята, а заедно със земята ни лишиха и от легендите, свързани с долините и върховете, преминали в техни ръце. Историята не е просто разказ за делата на хората, тя е нещо, свързано със самата страна. Ние наричаме някой хълм на името на наш герой, който е умрял там, или пък кръщаваме река на името на принцесата, тичала край бреговете й. И когато старите имена изчезнат, с тях изчезват и историите, а новите имена с нищо не напомнят за миналото. Саксите отнемат земята ни и историята ни. Плъпнали са като зараза, а вече го няма Артур да ни защитава. Артур, бичът за саксите, Господарят на Британия и човекът, чиято любов го нарани повече от всяка рана получена в битка. Колко ми липсва Артур.
По време на празника по случай зимното слънцестоене ние се молехме на Боговете да не изоставят земята да тъне в голямата тъмнина. В най-мрачната зима на нашия живот тези молитви често приличаха на отчаяни молби и това бе в годината преди саксите да нападнат, когато света край нас бе вкочанен под ледена обвивка и замръзнал сняг. За онези от нас, които бяха привърженици на Бог Митра, този празник имаше двойно значение, защото това е и рожденият ден на нашия Бог. Затова след голямото угощение в Дун Карик, аз отведох Исса на запад при пещерите, в които провеждахме най-тържествените си церемонии и там го посветих в култа към Митра. Той издържа успешно изпитанията и бе приет в това общество на елитни воини, които пазеха тайната на мистериите на Митра. След това пирувахме. Тази година аз убих бика. Първо му прерязах сухожилията, за да не може да мърда, после замахнах с брадвата, за да му пресека гръбнака. Бикът, помня, имаше сбръчкан черен дроб, което се смяташе за лошо предзнаменование, но в онази студена зима добри предзнаменования нямаше.
Независимо от суровото време на ритуалите присъстваха четиридесет мъже. Артур, макар и отдавна посветен в мистериите на Митра, не дойде, но Сеграмор и Кълхуч пристигнаха за церемониите от своите далечни гранични постове. В края на угощението, когато повечето воини спяха в резултат на изпитата медовина, ние тримата се оттеглихме в един от подземните коридори на пещерата, където димът не бе толкова гъст и където можехме да поговорим насаме.
И Сеграмор, и Кълхуч бяха уверени, че саксите ще нападнат право по долината на Темза.
— Чувам — каза Сеграмор, — че пълнят Лондон и Понтес с храна и провизии. — той замълча, за да откъсне със зъби парче месо от един кокал. От месеци не бях виждал Сеграмор и открих, че неговото присъствие ми вдъхва увереност. Нумидиецът бе най-здравият и най-страшният от всички военачалници на Артур и смелостта му бе изписана на неговото тясно, изсечено като с брадва лице. Той бе най-лоялният от всички мъже, верен приятел, и чуден разказвач на истории, но преди всичко беше воин по природа, воин, който можеше да надхитри всеки враг и да го победи. Саксите се ужасяваха от Сеграмор, защото вярваха, че е тъмен демон, дошъл от Отвъдния свят. Ние бяхме доволни, че живеят в такъв вцепеняващ страх, и за нас бе утеха, че макар и по-малко от тях, ние имахме щастието мечът на Сеграмор и неговите опитни копиеносци да са на наша страна.
— Сердик няма ли да нападне от юг? — попитах аз. Кълхуч поклати глава.
— По нищо не личи да се готви за такава атака. Във Вента всичко е тихо.
— Те не си вярват един на друг — каза Сеграмор, имайки пред вид Сердик и Аел. — Няма да посмеят да се изгубят от очи. Сердик се бои, че ние ще подкупим Аел, а Аел се страхува, че Сердик ще го измами с плячката, затова ще гледат да са един до друг като братя.
— А Артур какво ще направи? — попитах аз.
— Ние се надявахме ти да ни кажеш — отговори Кълхуч.
— Напоследък Артур не разговаря с мен — признах аз, без да си правя труда да крия огорчението си.
— Значи ставаме двама — изръмжа Кълхуч.
— Трима — вдигна ръка Сеграмор. — Идва при мен, задава въпроси, участва в нападения и си тръгва. Нищо не говори.
— Да се надяваме, че поне мисли — казах аз.
— Може би е прекалено зает с новата си булка — кисело предположи Кълхуч.
— Ти виждал ли си я? — попитах го аз.
— Ирландско котенце — каза той презрително, — с нокти.