Господарят на войната

— Артур е много горд с Арганте — каза той тихо, но с тон, който предполагаше, че нещо е останало недоизказано.

— Но тя не е Гунивиър, така ли? — попитах аз.

— Тя определено не е Гуинивиър — съгласи се Галахад, благодарен, че съм облякъл с думи мисълта му, — макар че в някои неща тя не се различава много от нея.

— В какво например? — полюбопитства Сийнуин.

— Амбициозна е — каза Галахад неуверено. — Тя смята, че Артур трябва да предаде Силурия на баща й.

— Че Силурия не е негова, как ще я предава! — възмутих се аз.

— Не е — съгласи се Галахад, — но Арганте смята, че той може да я завладее.

Аз плюх. За да завладее Силурия, Артур трябваше да се бие с Гуент и дори с Поуис, двете страни, които съвместно управляваха онези земи.

— Луда — заявих аз.

— Не съм казал, че е здравомислеща, а амбициозна — поправи ме Галахад.

— На теб Арганте харесва ли ти? — попита го Сийнуин без заобикалки.

Не му се наложи да отговори, защото дворцовата врата внезапно се отвори и Артур най-сетне се появи. Бе облечен както обикновено в бяло, а лицето му, което през последните месеци бе станало така мрачно и изпито, сега изглеждаше изведнъж остаряло. Това бе жестоко, защото под ръка го бе хванала новата му булка, облечена в злато, която бе почти дете.

Тогава за първи път видях Арганте, принцеса на Юй Лиатайн, сестра на Изолда, и много приличаше на обречената Изолда. Арганте бе крехко същество на прага между детството и зрелостта, а в онази нощ на празника Имболк, приличаше повече на дете отколкото на жена, защото се бе загърнала в огромно наметало от твърд ленен плат, което със сигурност някога бе принадлежало на Гуинивиър. Дрехата очевидно бе твърде голяма за Арганте, която вървеше вдървено изгубена между златните гънки. Спомних си как преди време, когато видях сестра й, отрупана с бижута, си помислих, че Изолда прилича на дете, накичило се със златото на майка си. Сега и Арганте създаваше впечатлението, че просто играе театър, дете, което се преструва на възрастна жена. Лицето й изразяваше вглъбена тържественост, с което тя се опитваше да скрие липсата на вътрешно присъщо достойнство. Лъскавата й черна коса бе сплетена на дълга плитка, увита около главата й и прикрепена с нефритова брошка с цвета на щитовете, които страшните воини на баща й носеха. Тази женска прическа не отиваше на младото й лице. Тежката златна огърлица около врата й също изглеждаше неуместна и прекалено масивна за нежната й шия. Артур я отведе до подиума и там с поклон я остави да седне на левия стол, мога да се закълна, че в двора не остана и един човек, било то гост, друид или страж, който да не си помисли, че двамата приличаха на баща и дъщеря. Арганте седна на мястото си и за момент настъпи неловка тишина, сякаш бе забравен някакъв ритуал, нещо дребно, което обаче можеше да превърне тържествената церемония в смехотворна. Но тогава при портата настъпи суматоха, чу се кикот и се появи Мордред.