Господарят на войната

— Защо се жени? — попита тя. Аз вдигнах рамене.

— Мъжът трябва да е женен, лейди.

— Глупости. Нали не мислиш, че Галахад е с нещо по-лош от теб, защото никога не се е женил?

— Мъжът има нужда от… — запънах се аз.

— Знам от какво има нужда мъжът — развесели се Гуинивиър. — Не знам защо Артур се жени сега. Мислиш ли, че обича това момиче?

— Надявам се, лейди.

Тя се усмихна.

— Знаеш ли защо се жени, Дерфел? За да докаже, че не ме обича.

Помислих си, че е права, но не посмях гласно да се съглася с нея.

— Сигурен съм, че е любов, лейди — излъгах аз. Това я разсмя.

— На колко години е тази Арганте?

— На петнадесет — предположих аз. — Може и да е само на четиринадесет, знам ли?

Тя свръщи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Тя не трябваше ли да се омъжи за Мордред?

— И аз така мисля — кимнах аз, защото си спомних, че Енгас Мак Ейрем предлагаше ръката й на нашия крал.

— Ама защо му трябва на Енгас да омъжва детето за сакат идиот като Мордред, след като може да я пъхне в леглото на Артур? — каза Гуинивиър. — Само на петнадесет, мислиш?

— Знам ли?

— А хубава ли е?

— Никога не съм я виждал, лейди, но според Енгас, да.

— В Юй Лиатайн наистина се раждат хубави момичета — каза Гуинивиър. — Сестра й хубава ли беше?

— Изолда ли? Да, с особена красота.

— Това дете трябва да бъде красиво — усмихна се Гуинивиър, — иначе Артур няма да я погледне. Всички мъже трябва му завиждат. Виж това е задъжително условие, на което съпруите му трябва да отговарят. Трябва да са красиви и, разбира се, да се държат много по-прилично от мен — засмя се тя и отклони поглед от мен. — Но дори и да е красива и послушна, Дерфел, нищо няма да излезе.

— Така ли?

— О, сигурна съм, че тя ще може да му ражда бебета, ако той иска, но ако не е умна, скоро ще го отегчи.

Гуинивиър се обърна се зазяпа в огъня.

— Защо мислиш, че ми съобщава тази новина?

— Защото смята, че трябва да знаете.

Тя се засмя.

— Аз трябва да знам? Какво ме интересува дали спи с някакво ирландско момиченце или не? На мен не ми тряба да знам, но той има нужда да ми го каже. И ще иска да знае как съм реагирала, нали? — погледна ме тя.

— Така ли? — попитах аз малко объркан.

— Разбира се, Дерфел. Затова ще му кажеш, че съм се изсмяла — каза тя, заковала предизвикателно очи върху лицето ми. После изведнъж вдигна рамене. — Не, недей. Кажи му, че му желая само щастие. Кажи му каквото искаш, но трябва да го помолиш нещо.

Тя замълча и аз усетих колко мразеше да се моли.

— Не искам да умра, Дерфел, изнасилена от орда въшлясали сакски воини. Когато напролет Сердик дойде, помоли Артур да премести затвора ми на по-безопасно място.

— Мисля, че тук ще бъдете в безопасност, лейди.