Господарят на войната

— Откъде знаете, че ще бъде момче?

— Никое момиче не може да рита толкова силно, значи е момче. Виж! — тя прилепи синята рокля плътно по корема си и се засмя, когато гладката издута повърхност трепна. — Разкажи ми за Арганте — каза тя и пусна роклята си.

— Дребна, тъмнокоса, слаба, хубава.

Игрейн сбърчи нос, очевидно недоволна от това описание.

— Беше ли умна?

Замислих се.

— Тя беше лукава, така че, да, имаше ъкъл, но никога не го бе упражнявала с образование.

При последните думи моята кралица вдигна презрително рамене.

— Толкова ли е важно образованието?

— Според мен да. Аз винаги съм съжалявал, че не съм учил латински.

— Защо? — учуди се Игрейн.

— Защото на този език е писано за толкова много неща от живота на хората, лейди, а едно от предимствата, които образованието ни дава, е познанието за всичко онова, което други народи са знаели, за онова, от което са се страхували, за мечтите и постиженията им. Когато изпаднеш в беда образованието ти идва на помощ, защото ти показва как други са се измъквали от това положение преди теб. То може да обяснява нещата.

— Какво например? — попита Игрейн. Аз вдигнах рамене.

— Помня веднъж Гуинивиър ми каза нещо. Не знаех какво означават думите й, защото бяха на латински, но тя ми ги преведе и те съвсем точно обясняваха поведението на Артур. И досега ги помня.

— Е? Хайде кажи ги.

— Odi at amo, excrucior — изрекох аз бавно непознатите думи.

— И какво значи това?

— Мразя и обичам, от това боли. Някакъв поет го бил написал, забравих му името, но Гуинивиър бе чела стихотворението му и един ден, когато говорехме за Артур, тя цитира тази строфа. Както виждаш, тя го разбираше напълно.

— А Арганте разбираше ли го?

— О, не.

— Тя можеше ли да чете?

— Не съм сигурен. Не помня. Вероятно не.

— Как изглеждаше тя?

— Кожата й бе много бледа, защото отказваше да се показва на слънце. Тя обичаше нощта, при това много. А косата й бе гарваново черна и лъскава, точно като перата на гарвана.

— Ти каза, че била дребна и слаба, нали?

— Много слаба и доста ниска — кимнах аз, — но това, което най-ярко си спомням за Арганте, е че много рядко се усмихваше. Тя наблюдаваше всичко и нищо не пропускаше, а изразът на лицето й бе такъв, сякаш все нещо пресмяташе. Този израз лъжеше хората и те я мислеха за умна, но грешаха. Тя просто бе най-малката от седем или осем дъщери и винаги бе нащрек да не я лишат от нещо. Винаги търсеше своя дял и винаги смяташе, че не го получава.

Игрейн свъси вежди.

— Звучи ужасно.

— Тя беше алчна, злобна и много млада — казах аз, — но в същото време беше и много красива. Изглеждаше трогателно крехка.

Спомените ме накараха да млъкна за миг и да въздъхна.

— Горкият Артур. Наистина не му вървеше с жените, все ги избираше едни… Като изключим Айлийн, разбира се, но нея не я е избирал. Получи я като робиня.