Господарят на войната

— А сега — продължи Сеграмор, без да обръща внимание на мнението на Кълхуч, — Артур се страхува от поражение. Защото какво е той, ако не войник? На него му харесва да си мисли, че е добър човек, че управлява, защото е роден владетел, но на власт го издигна мечът. В душата си той знае това, и ако загуби тази война, ще загуби онова, за което най-много го е грижа — репутацията си. Ще бъде запомнен като узурпатор, който се оказал неспособен да задържи онова, което е узурпирал. Ужасява се от възможността репутацията му отново да пострада.

— Може би Арганте ще успее да излекува първото поражение, претърпяно от неговата гордост — казах аз.

— Съмнявам се — поклати глава Сеграмор. — Галахад ми каза, че Артур всъщност нямал особено желание да се ожени за нея.

— Тогава защо се е оженил? — мрачно попитах аз. Сеграмор вдигна рамене.

— За да обиди Гуинивиър? Да угоди на Енгас? Да ни покаже, че няма нужда от Гуинивиър?

— Да се повъргаля в леглото с едно хубаво момиче — изтърси Кълхуч.

— Ако изобщо се занимава с това — каза Сеграмор.

Кълхуч зяпна в нумидиеца с изумление.

— Разбира се, че се занимава — настоя той. Сеграмор поклати глава.

— Говорят точно обратното. Само слухове, разбира се, а когато става дума за отношенията между мъж и жена, най-малко на слухове може да се вярва. Но аз все си мисля, че тази принцеса е твърде млада за вкуса на Артур.

— Те никога не са твърде млади — изръмжа Кълхуч, а Сеграмор само сви рамене. Той бе много по-изтънчен човек от Кълхуч и това му позволяваше да надникне по-дълбоко в душата на Артур, който обичаше да се показва прям и открит, но душата му всъщност бе толкова сложна и трудно разгадаема като плетеницата от дракони и извивки, украсяваща острието на Екскалибур.

Ние се разделихме на сутринта, когато мечовете ни все още червенееха от кръвта на принесения в жертва бик. Исса бе много развълнуван. Няколко години преди това той бе просто селско момче, а сега беше последовател на Митра, а скоро щеше да стане и баща, както ми каза, защото Скарач, неговата съпруга, бе бременна. Исса, придобил увереност след посвещаването му в култа на Митра, изведнъж започна да вярва че можем да бием саксите и без помощта на Гуент. На мен обаче това ми се струваше невъзможно. Гуинивиър може и да не ми харесваше, но никога не съм смятал, че е глупава. И нейното предположение, че Сердик ще нападне от юг, мира не ми даваше. Мнението на Сеграмор също имаше основание — Сердик и Аел бяха съюзници по необходимост и щяха да искат да се държат под око. Една масирана атака по долината на Темза щеше да е най-бързият начин да се стигне до Севърнско море, което щеше да раздели британските кралства на две. Освен това защо трябваше саксите да пожертват численото си превъзходство като разделят силите си на две по-малки войски, които Артур можеше да разгроми една по една? И все пак, ако Артур очакваше само едно нападение и се бе подготвил само за него, тогава една атака от юг би имала невероятно предимство. Докато Артур е зает с едната сакска войска в долината на Темза, другата можеше да заобиколи десния му фланг и да стигне почти безпрепятствено до Северн. Но Исса не се тревожеше от подобни мисли. Той само си представяше как ще стои в стената от щитове, облагороден от посвещаването си в култа на Митра, и ще сече саксите както земеделецът коси сено.