Господарят на войната

Поколебах се. Не виждах причина да не предам молбата й на Артур, но исках да се уверя, че е искрена.

— Ако Сердик наистина мине оттук, лейди — осмелих се да кажа аз, — ще доведе с войската си и някои ваши приятели.

Тя прикова в мен убийствен поглед и дълго ме гледа така преди да отговори.

— Аз нямам приятели в Лоегир — каза най-сетне тя с леден глас.

Поколебах се, после реших да продължа.

— Видях Сердик преди по-малко от два месеца и с него беше Ланселот.

Никога преди не бях споменавал пред нея името на Ланселот и сега главата й трепна, сякаш я бях ударил.

— Какво искаш да кажеш, Дерфел? — тихо попита тя.

— Искам да кажа, лейди, че Ланселот ще дойде тук напролет. Предполагам, че Сердик ще го направи господар на тези земи.

Тя затвори очи и няколко секунди не знаех плаче ли или се смее. После разбрах, че се тресе от смях.

— Ти си глупак — погледна ме тя. — Опитваш се да ми помогнеш! Да не мислиш, че обичам Ланселот?

— Вие искахте той да стане крал.

— Това какво общо има с любовта? — попита тя презрително. — Аз исках той да стане крал, защото е слаб, а една жена може да властва в този свят само чрез такъв слаб мъж. Артур не е слаб — поклати глава тя, после въздъхна дълбоко. — Но Ланселот е и вероятно когато саксите дойдат, той ще поеме управлението тук, но който и да му движи конците, няма да съм аз, нито която и да било жена, а Сердик. Пък доколкото знам Сердик е всичко друго, но не и слаб.

Гуинивиър стана, дойде до мен и измъкна писмото от ръцете ми. Разгъна го, прочете го за последен път и хвърли пергамента в огъня. Той почерня, нагъна се, после пламна.

— Върви — каза тя без да откъсва поглед от пламъците. — И кажи на Артур, че съм заплакала като съм го прочела. Той това иска да чуе, затова така му кажи. Кажи, че съм плакала.

Тръгнах си. През следващите дни снегът започна да се топи, но отново заваляха дъждове и голите черни дървета капеха над земята, която сякаш гниеше под мъгливата влага. Зимното слънцестоене наближаваше, макар слънцето никога да не се показваше. Светът тънеше в мрак, влага и отчаяние. Очаквах завръщането на Артур, но когато си дойде, не ме повика. Отведе новата си булка в Дурновария и там отпразнували зимното слънцестоене. Не знам дали го беше грижа какво мисли Гуинивиър за новия му брак. Във всеки случай не ме попита.

Дадохме угощение по случай празника в Дун Карик, и всеки от нас си мислеше, че този пир може да ни е последният. Ние поднесохме дарове на зимното слънце, но знаехме, че когато слънцето отново се издигне високо над хоризонта, няма да донесе нов живот за земята, а смърт. Щеше да доведе сакските копия и сакските брадви и сакските мечове. Молехме се, празнувахме и се страхувахме, че сме обречени. А дъждът валеше ли валеше.