Цялото кралско войнство

— Да — засмя се Ан, — също като малка зелена ябълка, проядена от червей.

— Добре — казах, — ето ме — една малка зелена, червясала ябълка: съжалявам.

Да, съжалявах или изпитвах това, което в собствения ми речник е означено с тази дума. Съжалявах, задето бях провалил цялата вечер. Но откровеността изисква да призная, че в случая почти нямаше какво да се проваля.

Повече не я поканих на вечеря — поне докато бях без работа и се бях отдал на съня. Вече бях открил Адъм и бях слушал как свири на пианото. Вече бях седял с Ан Стантън на спагети и червено вино. И под нейно влияние бях отишъл до бордеите и бях видял стария — не много висок човек, някога набит, с побеляла вече коса, с подпухнало, сбръчкано лице, със закрепени на края на носа очила, с превити, обсипани с пърхот рамене, сякаш увиснали от тежестта на шкембето, което очевидно водеше самостоятелен живот и стърчеше над колана на торбестите панталони, разпъвайки черната жилетка. И в трите случая бях намерил онова, което очаквах да намеря, защото тези хора бяха изминали определен път, а нищо не може да промени изминатия вече път. Потъвах в съня така, както удавник потъва във вода, и те се мяркаха пред очите ми, както според някои се мярка миналото пред очите на удавника.

Да, сега вече можех да се върна към съня. Поне докато се свършат парите ми. Можех да стана Рип Ван Уинкъл3. Само че според мен разказът за Рип Ван Уинкъл не отразява истината. Заспиваш за дълго и когато се събудиш, оказва се, че нищо не се е променило. Колкото и дълго да си спал, светът си е същият.

Но не се наложи да спя много дълго. Защото си намерих работа. Или по-скоро, работата намери мен. Една сутрин ме събуди звънът на телефона. Обаждаше се Сади Бърк, която каза:

— Ела в Капитола в десет. Шефа иска да те види!

— Кой?

— Шефа — каза тя. — Уили Старк, губернаторът Старк. Ти вестници не четеш ли?

— Не, но чух в бръснарницата.

— Вярно си чул. Шефа те моли да дойдеш тук в десет — каза и затвори телефона.

Хм-м-м, рекох си, може би пък нещата се променят, докато човек спи. Но дълбоко в себе си не вярвах това, не го вярвах дори когато влязох в големия кабинет с тъмна дъбова облицовка и се упътих по дългия червен килим под погледите на брадати старци, които ме гледаха от оригинални маслени портрети, към човека, който не беше нито стар, нито брадат, но седеше на бюрото пред високите прозорци и стана, когато се приближих. По дяволите, казах си, та това е просто Уили.

Да, това беше просто Уили, макар и облечен в нов костюм, различен от синия шевиот, който носеше в Ъптон. Но и с новия костюм той правеше впечатление на небрежен: копчето на яката беше разкопчано, възелът на връзката — разхлабен и изметнат на една страна. Перчемът му висеше на челото както винаги. В първия миг ми се стори, че месестите му устни са стиснати по-плътно от обикновено, но преди да успея да се уверя в това, той се засмя, стана и излезе пред бюрото. И тогава още веднъж си казах, че това е просто Уили.