Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Мога да не се сетя за тях до края на живота си — казах аз.
И тогава забелязах, че тя поклаща лекичко глава, че очите й са станали съвсем тъмносини и блестят прекалено силно и че е прехапала долната си устна. Протегнах ръка, махнах нейната от ръкава ми, положих я на масата и я покрих с дланта си.
— Извинявай, съжалявам, че поведох този разговор — казах.
— Не, Джек, не съжаляваш — отвърна тя. — Ти никога за нищо не съжаляваш. И на нищо не се радваш. Ти само… ох, не зная.
— Извинявай, съжалявам — повторих аз.
— Не, само си мислиш, че съжаляваш. Или че се радваш. А всъщност не е така.
— Щом човек си мисли, че съжалява, кой дявол има право да му каже, че това не е така? — възразих аз, защото, както вече споменах веднъж, тогава бях непреклонен идеалист и нямах намерение да устройвам плебисцит по въпроса съжалявам ли, или не.
— Това звучи добре — каза тя. — И все пак не е така. Не мога да обясня защо… впрочем мога: щом никога не си изпитвал тези неща, откъде можеш да знаеш съжаляваш ли, или не, радваш ли се, или не?
— Добре, но аз ще ти кажа следното: усещам нещо в себе си и решавам да го нарека съжаление. Е?
— Можеш да го наречеш както искаш, но така ли е? — Тя измъкна ръката си изпод моята. — Да, започва да ти се струва, че съжаляваш или се радваш, или нещо друго и с това работата се свършва.
— Искаш да кажеш, че приличам на малка зелена ябълка, проядена от червей, която пада от дървото далеч преди да е узряла?
— Да — засмя се Ан, — също като малка зелена ябълка, проядена от червей.
— Добре — казах, — ето ме — една малка зелена, червясала ябълка: съжалявам.
Да, съжалявах или изпитвах това, което в собствения ми речник е означено с тази дума. Съжалявах, задето бях провалил цялата вечер. Но откровеността изисква да призная, че в случая почти нямаше какво да се проваля.
Повече не я поканих на вечеря — поне докато бях без работа и се бях отдал на съня. Вече бях открил Адъм и бях слушал как свири на пианото. Вече бях седял с Ан Стантън на спагети и червено вино. И под нейно влияние бях отишъл до бордеите и бях видял стария — не много висок човек, някога набит, с побеляла вече коса, с подпухнало, сбръчкано лице, със закрепени на края на носа очила, с превити, обсипани с пърхот рамене, сякаш увиснали от тежестта на шкембето, което очевидно водеше самостоятелен живот и стърчеше над колана на торбестите панталони, разпъвайки черната жилетка. И в трите случая бях намерил онова, което очаквах да намеря, защото тези хора бяха изминали определен път, а нищо не може да промени изминатия вече път. Потъвах в съня така, както удавник потъва във вода, и те се мяркаха пред очите ми, както според някои се мярка миналото пред очите на удавника.
Да, сега вече можех да се върна към съня. Поне докато се свършат парите ми. Можех да стана Рип Ван Уинкъл3. Само че според мен разказът за Рип Ван Уинкъл не отразява истината. Заспиваш за дълго и когато се събудиш, оказва се, че нищо не се е променило. Колкото и дълго да си спал, светът си е същият.
Но не се наложи да спя много дълго. Защото си намерих работа. Или по-скоро, работата намери мен. Една сутрин ме събуди звънът на телефона. Обаждаше се Сади Бърк, която каза:
— Ела в Капитола в десет. Шефа иска да те види!
— Кой?
— Шефа — каза тя. — Уили Старк, губернаторът Старк. Ти вестници не четеш ли?
— Не, но чух в бръснарницата.
— Вярно си чул. Шефа те моли да дойдеш тук в десет — каза и затвори телефона.
Хм-м-м, рекох си, може би пък нещата се променят, докато човек спи. Но дълбоко в себе си не вярвах това, не го вярвах дори когато влязох в големия кабинет с тъмна дъбова облицовка и се упътих по дългия червен килим под погледите на брадати старци, които ме гледаха от оригинални маслени портрети, към човека, който не беше нито стар, нито брадат, но седеше на бюрото пред високите прозорци и стана, когато се приближих. По дяволите, казах си, та това е просто Уили.
Да, това беше просто Уили, макар и облечен в нов костюм, различен от синия шевиот, който носеше в Ъптон. Но и с новия костюм той правеше впечатление на небрежен: копчето на яката беше разкопчано, възелът на връзката — разхлабен и изметнат на една страна. Перчемът му висеше на челото както винаги. В първия миг ми се стори, че месестите му устни са стиснати по-плътно от обикновено, но преди да успея да се уверя в това, той се засмя, стана и излезе пред бюрото. И тогава още веднъж си казах, че това е просто Уили.
3
Рип Ван Уинкъл — герой от едноименен разказ на Уошингтън Ървинг (1783–1859); Рип спал двадесет години в планините и когато се събудил, намерил всичко коренно променено. — Б.пр.