Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
Когато отново отвори очи, видя, че ръбът на стъклената маса се е впил в челото ѝ. Главата я болеше. Поизправи се замаяна в креслото и погледна към масата. По ръба имаше размазано тъмночервено петно. Няколко капки кръв бяха паднали върху килима.
Телевизорът мълчеше, угаснал.
Елви се изправи с треперещи крака и излезе в коридора, за да се огледа в огледалото.
Над веждите ѝ имаше съвсем права, трисантиметрова повърхностна рана, която напомняше на знака минус. От нея продължаваше да се стича бавно кръв. Елви попи с пръст една попаднала в окото ѝ капка.
Отиде в кухнята и избърса кръвта с малко домакинска хартия. Не посмя да я изхвърли, прибра я в един буркан и завинти капака му.
След това набра номера на Хагар.
Докато чакаше да ѝ вдигне, затвори очи и отново видя Мария пред себе си. Едно нещо не можеше да разбере. Когато Мария протегна ръка, за да докосне челото ѝ, Елви за частица от секундата успя да види защо блестяха пръстите ѝ. По тях имаше куки. Малки, тънки куки, не по-големи от тези за риболов.
По някакъв непонятен дори и за нея самата начин бе напълно убедена, че това не беше истинският образ на Мария, че тя ѝ се явява в него, за да може човешките ѝ очи да я възприемат. Като майката на Исус. Но куките? Какво означаваха те?
Когато Хагар най-накрая ѝ вдигна, Елви престана да си задава въпроси и започна да ѝ разказва за най-важния миг от живота си.
Вилна зона Кохолма, 13,30
В мига, в който Малер изчезна в къщата, Ана свали чантите от багажника. Пренесе ги през двора, покрай елата с увитата около стъблото люлка на Елиас и покрай градинската маса, суха и напукана от изминалата зима. Спря до нея и остави куфарите на земята. Постоя така за малко и се замисли.
Как се стигна до тук? Как се превърна в един вид слугиня, която да се грижи за домакинството, докато баща ѝ отглежда детето ѝ?
Натежалата жега предвещаваше буря. Погледна към небето. Да. То бе покрито с тънък бял воал, но от вътрешността на страната към крайбрежието пълзяха черни облаци. Сякаш цялата природа тръпнеше в очакване. Корените на тревата си шепнеха неспирно, развълнувани от спасението, което скоро щеше да се изсипе над тях от небесата.
Почувства се замаяна, дори започна да ѝ се повдига. Вече повече от месец живееше като във вакуум — ограничила делата и думите си до минимум, за да не позволи на живота да я достигне, да я сграбчи и разтърси. Вече повече от месец бе като мъртва.
Но какво се случи изведнъж — Елиас се върна, полицията взе да души наоколо, наложи им се да избягат, попадна във вихрушка от движения, думи и решения. Но не нейни, а на баща ѝ. Тя просто го следваше. Безучастно.
Ана заряза чантите и се отправи към гората.
Ланшните изсъхнали листа хрущяха под краката ѝ, плитките корени на елите издуваха пръстта. Боботенето от пристанището Капелшер прорязваше гората и я изпълваше с безпокойство. Тръгна наслуки надолу към блатистата местност близо до морето.
Когато достигна покритата с мъх поляна, усети киселия аромат на сварени от слънцето борови иглички и дълбока тиня. Дори мъхът, който обикновено се зеленееше над влажните блата, бе изсъхнал, просветлял и осеян с бежови петна. Имаше чувството, че върви по покрит с ледена коричка сняг, топките мъх проскърцваха под стъпките ѝ, преди да се надигнат и да обгърнат краката ѝ.
Продължи да шляпа напред към средата на поляната. Короните на широколистните дървета, които обграждаха блатото, се сключваха в купол, изпъстрен със слънчеви петна. Стигна до средата и легна. Мъхът я пое в прегръдката си. Ана впери поглед в лениво потръпващите листа и се унесе.
Колко време лежа така? Трийсет минути, един час?
Сигурно щеше още да остане тук, ако баща ѝ не я бе повикал.
— Ана… Ааанаааа!
Освободи се от прегръдката на мъха, но не му се обади. Все още бе пленена от новите усещания, обладали тялото ѝ, и най-вече кожата. Погледна към мястото, където бе лежала досега. Контурите на тялото ѝ все още се очертаваха ясно в мъха, който с почти осезаем стон започна да възвръща старата си форма.
Сякаш бе сменила кожата си. Точно така се чувстваше. И търсеше с очи старата си кожа, сбръчкана и изморена, която трябваше да е останала в мъха.
Не я видя, но усещането бе толкова силно, че дори издърпа ръкава на тениската си, за да провери дали татуировката ѝ все още си е на мястото.
И още как. „ROTTEN TO THE BONE“31. Буквите все още си стояха изписани на дясното ѝ рамо. Реши да я запази от чиста гордост, въпреки че още преди дванайсет години бе скъсала със света, към който принадлежеше татуировката.
31
„Прогнил до кости“ (англ.). — Б.пр.