Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Когато старши офицер от щаба на дивизията предава в Македония ордени на германски командир на полк, бива посрещнат най-сърдечно, гостѐн богато, черпен също с шампанско и разцелуван. А един млад офицер просто се примолва: „Годеник съм, не мога да си отида в отпуск. Какво ще каже годеницата ми, акой се явя без български орден!“
Какви истории се разказваха! Какви епизоди! Какви лични преживелици! Какви куриози за този, онзи! И войната в Сърбия бе оставила следи, но тая в Добруджа и Румъния взе първенство.
Всички тия наши другарски срещи, в които тъй много се разказваше, ни сближаваха. По тоя начин и тези, които не се познаваха, се запознаваха и опознаваха. И можеше да напишем Житие и страдание грешнаго Ивана, Драгана, Стояна, Георгия… Да пишем за първи и най-първи. За заслужили и най-заслужили.
В полка нямахме леке. Затова пък имахме Келе. И то не едно, а две. „Голямото“ — капитан Петър Колев, и „малкото“ — поручик Панайот Колев. Просто вместо съкратеното Коле наричахме ги Келе.
Никоя компания не би могла да бъде пълна, ако поне един от двамата не присъствуваше. Когато и двамата „бяха налице“, а това се случваше често, веселбата нямаше край. Ето и певците Лазо и Дечо, ето и кадифеният бас на Агопа.
От началото до края на войната все в строя, и двете Колета бяха отлични бойни офицери. Това увеличаваше съществено обичта, която бяха си спечелили.
Колко веселие, колко песни, закачки! Но понякога веселбите ни се помрачаваха. Един от най-добрите ни другари — храбрец, който не бе напълно оздравял и все пак бе пратен отново при нас на фронта, гдето можеше да приема само мляко, което веднага повръщаше, бе преведен все в това тежко състояние в поправителния полк в Драма, гдето трябваше да изпълнява строева длъжност. Не можейки да понесе тоя ужасен живот, самоуби се.
А убитите? Но не само вестта за смъртта на едни или друг ни действуваше.
Майката на един от другарите ни дойде да се поклони на гроба му. Командирът нареди да се направи всичко възможно за по-лекотой пребиваване близо до нас. Един файтон я посрещна още във Велес. Половин ден път я отведе до вечното жилище на синай. Бей наета квартира. Бе зачислена на храна. Един офицер бе натоварен да бъде на нейно разположение. Макар и отдалеч, тя можа да бъде няколко дни в средата на бойните другари на достойно падналия.
Братът на друг убит наш другар пристигна също в полка. Вестта за вечната раздяла го заварва в столицата, гдето като данъчен бе милитаризиран. Опечален от неочакваната новина, той взема полагаемия му се едномесечен отпуск и го прекарва между нас. Настанен в нестроевата рота, той се сприятели с офицеритей, а също стана близък на всички, които минаваха през нея. Донесъл книги, седнал на сянка край наши войници, той четеше. Или поел прашния път, ще се зарее нейде в нивите. В моменти на тиха печал, която нашето бойно Битолско поле омекчаваше, кой знае какви мисли браздяха ума и сърцето му. Дали в невъзможност, поради физически недъг да бъде в строя, не бе пожелал да бъде на мястото на убития си брат?
Когато някоя от печалните вести ни заварваше на позиция, разговорите се скъсяваха, гласовете затихваха. В големите боеве, които поглъщат от полк стотици убити, и то само в един ден, човек изтръпва и в тая изтръпналост става почти нечувствителен. Но когато умират един след друг, вниманието се насочва, мисълта се съсредоточава, човек се засяга вече лично и убитият не е единица от някое голямо, родено днес, число, а цяла единица, човек с чувства, желания, копнежи, минало и настояще, споменът по които ни свързва и губейки другаря, чувствуваме като да сме загубили нещо свое, като да са ни отнели нещо наше.
Всички тия вълнения смущаваха живота ни тогава. Над всичко обаче бе младостта. Нашата младост! Нашата всемогъща младост! Тя топеше и неволи, и скърби, и страдания.
Затова за всеки от нас там, на фронта, можеше да се напише житие. Но ако житието бе едно, страданията бяха много.
Всички тия Жития и страдания бяха еднакви. Само ние бяхме различни.
Различни и все пак имахме нещо общо — извънредно проявеното другарско чувство. Първият пример бе даден от командира. Вторият — от дружинните. Всред тях нямаше никакви недоразумения. Всред ротните — също. Отношенията им към взводните бяха най-другарски. Две-три малки изключения не нарушаваха общата дружност.
Какви хубави спомени запазих за другарите си. На позиция, в поддръжка — всички бяхме другари. Това чувство не се измени, дори когато обстоятелствата се измениха.