Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Кой отгдето загазваше — право в Перишори.
Пристигаха малко, по един-двама от част. Но тия един-двама разнасяха славата на европееца и на полка.
От името на тоя полк трябва да благодарим на любезния лекар, че след като знаеше, че ще попадне в първа дивизия и ще избере именно нашия полк, предварително бе ходил и в специална медицинска школа да учи!
При нас бяха още довършващите — санитарните подпоручици Донко Донков и Стефан Белев. На първия не достигаше един семестър. На втория — два.
С Белев, който следваше и завърши в Женева, се поопознах. Но с Донков се сприятелих. Когато бяхме полкова или бригадна поддръжка в Могила, тогава надълго и нашироко се разговарях с този толкова приятен, симпатичен и поетичен лекар и човек. Довършваше и завърши в Лион. Франция бе му поставила отпечатъка си. Франция — неговата, моята, нашата Франция — не се забравя.
Четвъртото приятно място бе нестроевата.
Там ни срещаха другари. Всеки от нас, който отиваше или се връщаше от отпуск, се отбиваше.
Дори когато сме само поддръжка, някой или неколцина ще поискаме разрешение, просто ще се обадим и ще „прескочим“. В нестроевата знаеха да посрещат. Всеки, и най-младият кандидат, бе гост. Това значеше добре да си гостѐн, като че ли си пратен сват, да сватосваш било за друг, било за себе си. И всеки получаваше всички видове уважения.
Ходехме често на гости и на нестроевата полкова, и на полковата лавка и ни бе драго да останем и да преспим. За всички тия удобства, благодарейки на всички и на заведующ прехраната капитан Младен Игнатов, има да благодарим преди всичко на командира на ротата капитан Никола Халачев.
Мога ли да завърша с нестроевата рота, без да кажа нещо за полковия свещеник отец Лъв, за „духовния ни баща“, както командирът благоговейно го наричаше, като смирено му целуваше ръка?
Отец Лъв делеше времето си между лазарета и нестроевата. Когато заболяваше (а това се случваше), отиваше в нестроевата да се поохрани. Когато се поохранваше (а и това се случваше) — връщаше се в лазарета.
Ако бе кръщавал още в Перишори, и тук, в Беранци, не лишаваше селяните от услугите си. Не само цялото село — всички околни села го познаваха.
Живял в Цариград, владеещ няколко езика, той бе природно интелигентен, схватлив. Уважаваше командира и дружеше с всички офицери. Обичаше да си погуляе. Да се пийне малко — не е грешно.
Един ден, в Ниш, цяла група от полка се весели до късно и към 1 часа след полунощ се разотива. Трима вървят в една посока. За беда от невиделица излиза генерал Кутинчев.
— Къде тъй късно? — обръща се той към коменданта капитан Спиро Михайлов.
— Бях в комендантството, господин генерал, имах до късно работа, пък и проверявах.
— А вие? — обръща се той към заведующ прехраната бай Младен.
— Бях в склада, господин генерал, преглеждах и давах нареждане за утре.
— А ти, отче, откъде в тоя късен час?
— Яз?… Яз о̀диф да чѐтам!…
В Перишори щяхме да си направим гуляй. Грижата за баницата се падна на отца Лъва. Той нареди да се повикат двадесет домакинки. Най-напред им направи преглед по външност. Веднага отстрани пет. После каза на останалите да си протегнат ръцете. Единадесет, които имаха траур под ноктите, бяха също веднага отстранени. Останаха само четири. Тогава им каза, че ние, българите, не сме като румъните, които бяха нахлули в България. Да не се боят от нищо, а да се заловят спокойно и с общи усилия да направят тъй очакваната от нас тържествена баница.
Отец Лъв бе от Струга и често повтаряше известното: „Като Струга нема друга.“ Бе поискал отпуск. Даде му се кабриолет, войник и стъкмен за недългия път, полковият ни свещеник замина. Винаги тясно свързан с бойните си другари, от които се гордееше, той не ни забрави и сега, като пожела да ни направи истинска изненада.
Последния ден от отпуска налавя няколко кила риба и качен на кабриолетчето, потегля обратно. Из пътя застига единични наши и германски войници, понякога селяни. Ето че случаят поисква да настигне и една учителка. Винаги любезен, той поканва младата просветителка. Благодарейки му, тя продължава пеша. Тогава той слиза и тръгна редом с нея!
Кабриолетът се движи бавно зад двойката. Застигнатите войници, селяни образуват малка група. Някой се отделя наляво, след малко друг — надясно. Нови се присъединяват отнейде или седнали да си починат, застигнати, стават да продължат. Госпожицата се отделя вече за своето село. Отец Лъв се сбогува учтиво, мята се в кабриолета и… хайде сега по-бързо!